Да започнем отначало

Лъхва ме вълна студен въздух и аз поглеждам към вратата, която се отваря, за да пропусне друг посетител. Побързайте, затваряйте, защото е много студено, мърморя си наум, докато гледам как някаква размазана фигура в анцуг се появява иззад логото на „Старбъкс“ върху стъклото на вратата и вече виждам ясно.

И в този миг сърцето ми пада в петите, все едно съм в безтегловност.

О, боже, не може да бъде. Просто не може…

Но е.

Това е Себ.

Имам чувството, че съм скочила от самолет без парашут и приближавам земята със стотици километри в час. Мисълта ми препуска със същата скорост. Какво прави тук? Изглеждам като чудовище. Сигурно е тичал край реката. Дали ме забеляза? Господи, все още го обичам. Сърцето ми се връща обратно в гръдния кош. Цялата ми ярост от снощи изчезва и се разтопява във въздуха, а пиянската ми смелост е заместена от непреодолимо желание да изтичам и да обвия ръце около врата му.

Вместо това нахлупвам още по-ниско шапката си, забивам поглед в краката си и се опитвам да успокоя дишането си, но мислите ми продължават да се въртят като въртележка без управление. Защо не си сложих поне малко грим? Да покрие пъпката на брадичката ми… И малко червило… О, какво не бих дала за малко червило… Търся нервно в джоба си и открива балсам за устни. Сигурно златотърсачите са се чувствали по същия начин, когато са откривали злато, мисля си, докато мажа с настървение устните си, отчаяно, като изоставена жена, която току-що е видяла бившия си.

За част от секундата мисля дали да не се скрия в тоалетната. Ако мога да стигна дотам, без той да ме види — но гордостта ми, колкото и да е наранена, не ми позволява. Вместо това седя като закована, преглъщам с мъка и вдигам очи.

Добре. Готова съм. Давам си кураж.

Нищо.

Абсолютно нищо. Той гледа право към мен. Стоп, поправка: гледа право през мен, сякаш ме няма. Очите му се плъзгат, лицето му дори не трепва, докато минава покрай мен към бара, за да си поръча кафе.

За миг седя напълно объркана. Не мога да повярвам. Какво става? Връщам лентата назад. Зашеметена от срещата, или по-скоро от липсата на такава, го гледам и не мога да повярвам. Адреналинът все още пулсира във вените ми, готова съм за битка или за полет.

Но онова, за което не съм готова, е нищо. Zilch Nada16.

Очаквах неудобство, неловкост при сблъсъка ни, непохватни въпроси, изкуствена усмивка, сложена върху устните и фалшиви отговори от рода на „Всичко е наред с мен“.

Онова, което не очаквах, беше пълно пренебрежение.

Гледам как лениво се разкършва, докато чака да вземе рестото си. Да, знам, може да не ме е забелязал или просто да не ме е познал с тази вълнена шапка. Сигурно е така, уверявам сама себе си. Просто не ме е познал. Затова ме подмина.