И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Пак гледа лошо – изшушука Келса, обръщайки се към мен.

– Кой?

– Кралицата. Виж я само.

Надникнах към главната маса. Келса беше права. Кралицата изглеждаше така, сякаш дори въздухът я дразнеше. Набоде резен картоф с вилицата си, погледна го и го тръсна обратно в чинията.

Няколко от момичетата подскочиха от острия звук.

– Какво ли се е случило? – прошепнах аз.

– Не мисля, че се е случило каквото и да било. Просто е от онези хора, които не могат да са щастливи. Дори през седмица да я изпращаше на почивки кралят, пак нямаше да е достатъчно. Няма да се успокои, докато всички не изчезнем от двореца. – Келса видимо презираше кралицата и злобното ù поведение. Разбирах я, естествено. Но самата аз не можех да я намразя заради Кларксън.

– Питам се как ли ще постъпи, когато Кларксън направи своя избор – зачудих се на глас аз.

– Дори не ми се мисли. – Келса отпи от чашата си с газирано ябълково вино. – Тя е единственото нещо, което ме отблъсква от него.

– Не се притеснявай – пошегувах се аз. – Дворецът е достатъчно голям, за да я избягваш през повечето дни, ако решиш.

– Колко вярно! – Тя се озърна наоколо, за да се увери, че никой не ни подслушва. – Дали тук има тъмница, в която да я тикнем?

Не можах да сдържа смеха си. Ако нямаха дракони в клетки, и тя можеше да изиграе тази роля.

Всичко се случи изключително бързо, каквато вероятно беше и целта. Пред очите ми всички прозорци се пръснаха почти едновременно, разбити от предметите, които влетяха в трапезарията. Стъклата се посипаха по земята и няколко от момичетата изпищяха, а един от летящите предмети уцели Нова в главата. Тя се долепи до масата, стиснала тялото си с ръце, а някои опитаха да надникнат през изпочупените прозорци, за да видят какво става долу.

Погледнах към странните неща, обсипващи пода на трапезарията. Приличаха на грамадни тенекиени консерви. Присвих очи, мъчейки се да разчета написаното върху най-близката до мен, но в същия момент една от кутиите в близост до вратата избухна, изпълвайки помещението с дим.

– Бягайте! – изкрещя Кларксън на фона на още един взрив. – Излизайте!

Независимо от разногласията им, кралят сграбчи ръката на кралицата и я извлечи от стаята. Видях две момичета да препускат към средата на трапезарията, но Кларксън ги отпрати към вратата.

За секунди помещението потъна в черен дим, който, в комбинация с ужасените писъци, замъгли разсъдъка ми. Обърнах се, търсейки с поглед момичетата до себе си. Нямаше ги.

Бяха избягали, разбира се. Завъртях се отново, но пушекът ме погълна мигновено. Къде беше вратата? Вдишах дълбоко в опит да се успокоя, а вместо това се нагълтах с отровен въздух. Усетих, че не поемам в дробовете си най-обикновен дим. Много пъти бях стояла край огньове на открито и това... това не беше същото. Тялото ми като че ли искаше да си почине. Знаех, че нещо не е наред. Трябваше да се боря за живота си.