И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Лежах в доста болезнена поза върху ръката си, но нямах сили да помръдна. Кларксън не се движеше, но виждах, че гърдите му се надигат и спадат. След малко се обърна към мен.

– Добре ли си?

Впрегнах всички сили, за да му отговоря.

– Ти спаси живота ми. – Поех си въздух. – Обичам те.

Множество пъти си бях представяла как изричам тези думи, но никога в подобна ситуация. Въпреки това нямах енергия да съжалявам, а просто се унесох в сън, докато тропотът на препускащите стражи отекваше в ушите ми.

* * *

Като се събудих, имаше нещо залепнало на лицето ми. Опипах го и установих, че е кислородна маска, като онази, която бях видяла, когато бяха спасили Саманта Рейл от пожара.

Обърнах глава надясно и видях, че се намирам точно до бюрото, където обикновено седеше сестрата, и вратата на медицинското крило. Почти всички легла от другата ми страна бяха заети. Не можех да преценя колко от момичетата бяха тук, което пък ме накара да се замисля колко ли от тях бяха добре... и дали нямаше смъртоносно пострадали.

Опитах да седна с надеждата да видя повече. Щом се понадигнах, Кларксън ме видя и тръгна към мен. Не се чувствах замаяна, нито задъхана, затова свалих маската от лицето си. Неговите движения също бяха забавени и явно още се бореше с ефекта от отровния газ. Когато най-сетне ме достигна, седна на ръба на леглото ми и заговори тихо.

– Как се чувстваш? – Гласът му беше като чакъл.

– Какво... – Опитах да прочистя гърлото си. – Какво значение има? Не мога да повярвам, че се върна за мен. Тук има двайсет и няколко мои заместнички. Ти си само един.

Кларксън протегна ръка към моята.

– Не бих казал, че си заменима, Амбърли.

Стиснах устни, опитвайки да сдържа сълзите си. Наследникът на трона се беше изложил на опасност заради мен. Чувството, придружаващо тази мисъл, беше почти непоносимо красиво.

– Лейди Амбърли – каза доктор Мишън, минавайки покрай леглото ми. – Радвам се да ви видя будна.

– Добре ли са останалите момичета? – попитах аз и гласът ми прозвуча някак чуждо.

Двамата с Кларксън се спогледаха бегло.

– Възстановяват се. – Криеха нещо от мен, но щях да мисля за това по-късно. – Вие обаче извадихте голям късмет. Негово Височество е извел пет момичета от трапезарията, включително вас самата.

– Принц Кларксън е смел мъж. Съгласна съм. Наистина имам късмет. – Ръката ми още беше в неговата, затова го стиснах леко.

– Да – отвърна доктор Мишън, – но ще си позволя да попитам дали тази смелост е била основателна?

И двамата извърнахме очи към него, но не аз, а Кларксън проговори.

– Моля?

– Ваше Височество – отвърна тихо той, – несъмнено знаете, че баща ви не би одобрил отдадеността ви на недостойно за вас момиче.

Щеше да ме заболи по-малко, ако ме беше ударил.

– Шансовете да роди ваш наследник са, меко казано, оскъдни. А рискувахте живота си, за да я спасите! Още не съм съобщил на краля какво е състоянието ù, тъй като се надявах, че ще проявите благоразумието да я изпратите вкъщи веднага след като научихте новината. Но ако това продължава, съм длъжен да го осведомя.