Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

— Какво? — Роуз ме погледна и вирна глава, докато най-накрая се отправихме към клас. — Какво?

— Нищо.

Обожавам как изживява всеки момент цялостно, от глава до пети, как подлага на съмнение и предизвиква буквално всичко, палейки се на всеки пет минути.

— Добре, виж, не мога да чакам да си събереш акъла. Доскоро, шматко! — Тя вдигна среден пръст, докато вървеше надолу по коридора, и когато стигна почти до края му, се обърна и извика силно: — Обичам те, Рижи!

— Знам — отвърнах.

Когато най-накрая влязох в час, се хилех до уши.

7

Мамка му.

Мислех си, че ще почувствам нещо, когато тя се върна. Щастие или тъга, въобще нещо. Наместо това тримата просто седяхме до леглото ѝ, без да говорим и изпитвахме… ами, нищо. Седяхме като във вакуум.

— Тук сте — усмихна се Джаки, когато ни видя, така че поне това беше хубаво, да знаем, че я караме да се почувства малко подобре. — Тя има нужда от хора на нейната възраст около себе си, не от скучната си стара майка, която ѝ досажда до втръсване — говореше, сякаш Най седи в леглото, върти очи и прави саркастични коментари както обикновено. — Всичко е наред, Най, скъпа, приятелите ти са тук, нали?

Тя притисна длан към бузата ми и аз се насилих да се усмихна заради нея.

— Ще останете ли с нея? Аз ще се прибера вкъщи, за да ви сготвя. Очакваме ви с нетърпение, така имам някакво занимание. Макс ще бъде с нея, докато ние вечеряме, а после ще се сменим отново. Не искам повече да е сама, разбирате ли, била е съвсем сама в онази вода и… — Гласът ѝ се напрегна, сякаш всеки момент щеше да се скъса.

— Добре, госпожо Демир — каза Лио сериозно и тържествено и като я прегърна през раменете, засланяйки я с височината и с широките си рамене. — Ние ще я поемем сега, нали? Идете и сгответе, вие сте най-добрата готвачка на света. Само не ме издавайте на мама, че съм го казал.

Джаки кимна и го целуна по бузата, преди да си поеме дрезгаво въздух и да целуне Най по единственото гладко място кафява кожа на лицето, което беше останало.

— Ще се върна скоро, кукличке, не се изморявай с разговори — прошепна тя.

— Мисля, че изглежда подобре — каза Роуз, щом Джаки си тръгна. — Не мислите ли, че изглежда подобре? Не толкова… студена.

Тенът на кожата ѝ беше по-свеж и ако се концентрираш върху онази здрава част около затвореното ѝ око, тя почти изглеждаше така, сякаш е заспала много дълбоко. Стига да не гледаш никъде другаде.

— Какво ще правим? Да ѝ кажем ли как вървят нещата? — попита Лио, с ръце дълбоко в джобовете. — Можем ли да ѝ говорим, или пък не? Това е странно.

Той тръгна към вратата и се опря на нея, сякаш наистина искаше да е от другата страна.

— А какво да ѝ кажем? — отсече Роуз. — Че Парминдер е все такава крава, а училището все така шибано и кофти?

За момент всички чувахме апаратурата и собственото ни дишане.

— Музика — казах аз и кимнах към телефона на Роуз. — Отвори Тунифай. Тя направи плейлистите си публични, хайде да намерим някой за нея.