Зимата на света [bg]

III

В края на ноември Володя поиска да го преместят в бойна част. Работата му в разузнаването вече не изглеждаше важна — Червената армия нямаше нужда от шпиони в Берлин, които да разкриват намеренията на германските войски. Те вече бяха пред Москва. А Володя искаше да се бие за своя град. Опасенията му за правителството вече изглеждаха банални. Глупостта на Сталин, бруталността на тайната полиция, фактът, че в СССР нищо не функционираше по начина, по който се очакваше да функционира — всичко това избледня. Изпитваше само яростно желание да отблъсне нашественика, носещ насилие, обезчестяване, глад и смърт за майка му, сестра му, за близнаците Димка и Таня, и за Зоя. Беше напълно наясно, че ако всички мислят по неговия начин, за него нямаше да работят шпиони. Немските му осведомители бяха решили, че патриотизмът и лоялността помръкват на фона на ужасяващите злодейства на нацистите. Беше им благодарен за смелостта и за мотивиращия ги строг морал. Той обаче изпитваше различни чувства. Същото се отнасяше и за много от по-младите хора във военното разузнаване — малобройна група от тях се присъедини към един стрелкови батальон в началото на декември. Володя целуна родителите си, писа на Зоя, че се надява да оцелее, за да я види отново, и отиде в казармите. Най-накрая Сталин докара в Москва подкрепления от Далечния Изток. Тринадесет дивизии от Сибир бяха разположени срещу близките им по численост немци. По пътя към фронта част от войските спряха за малко в столицата; московчани зяпаха белите им дрехи, топлите ботуши от овча кожа, ските, очилата и издръжливите степни кончета. Пристигнаха навреме за съветското контранастъпление. Това беше последната възможност на Червената армия. Много пъти през последните пет месеца Съветският съюз хвърляше стотици хиляди хора срещу нашествениците. При всеки такъв случай немците спираха за малко, оправяха се с атаката и продължаваха неспирното си настъпление. Не успееше ли Червената армия да ги спре и този път, повече опити нямаше да има. Немците щяха да превземат Москва; овладееха ли Москва, щяха да овладеят и СССР. Тогава майка му щеше да разменя на черния пазар водка срещу мляко за Димка и Таня. На четвъртия ден на декември съветските части излязоха на север, запад и юг от града и заеха позициите си за последното усилие. Движеха се без светлини, за да не предупредят противника. Забранено им беше да палят огньове или да пушат. Същата вечер фронтовата линия беше посетена от агенти на НКВД. Володя не видя плъхообразния си зет Иля Дворкин, които сигурно беше сред тях. В лагера, където капитан Пешков и десетина души си почистваха оръжието, се появиха двама непознати чекисти и заразпитваха: „Да сте чули някой да критикува партията и правителството? Какво си говорят хората за другаря Сталин? Някой сред вас има ли да каже нещо по въпроса за стратегията и тактиката на армията?“ Володя не можеше да повярва. Какво значение имаше това точно сега? През следващите няколко дни Москва щеше да бъде спасена или загубена. Кой се интересуваше, че войниците се оплакват от офицерите си? Той прекрати разпита, заяви, че заедно с хората си има нареждане да пази пълно мълчание и заповед да застреля всеки, който я наруши; после дръзко добави, че ще остави хората от НКВД живи и здрави, ако си тръгнат. Получи се, но Володя нямаше колебания, че НКВД подрива бойния дух на войските по цялата линия на фронта. В петък, пети декември, съветската артилерия загърмя. На следващата сутрин Володя и батальонът му потеглиха на зазоряване посред вихрушка. Наредено им беше да заемат малко градче от отсрещната страна на някакъв канал. Той пренебрегна заповедите да атакува немските позиции фронтално, каквато беше старомодната съветска тактика — мигът не бе подходящ за упорито придържане към погрешни идеи. С ротата си от сто човека той тръгна нагоре по канала, прекоси леда северно от градчето, после излезе във фланг на германците. Чуваше трясъка и рева на битката от лявата си страна — значи се намираше зад фронтовата линия на противника. Володя бе почти ослепен от вихрушката. От време на време оръдейният огън прорязваше облаците, но на земята видимостта беше едва няколко ярда. Той обаче бе оптимист — това щеше да помогне на съветските части да допълзят до немците и да ги нападнат изненадващо. Студът беше ужасен — на места до минус тридесет и пет градуса. Това бе лошо и за двете страни, но по-лошо за немците, които нямаха облекло за студено време. Володя бе донякъде изненадан, че обичайно ефективните немци не са консолидирали линията си. Нямаше окопи, нито противотанкови ровове, нито землянки. Немският фронт не беше нищо повече от серия укрепени точки. Беше лесно да се промъкнеш през процепите в градчето и да търсиш лесни мишени — казарми, кръчми, муниционни складове. Хората му застреляха трима часови и овладяха футболно игрище с паркирани на него петдесет танка. Володя се запита: „наистина ли беше толкова лесно? Нима силата, завладяла половин Русия, беше изтощена и бита?“ Труповете на убитите в предишните сблъсъци съветски войници, оставени да замръзват на място, бяха изути и без шинели — явно зъзнещите немци ги бяха посетили. Улиците на града бяха задръстени с изоставени превозни средства — празни камиони с отворени врати, заснежени танкове с изстинали двигатели, джипове с вдигнати подпрени капаци — сякаш да покажат, че механиците са опитали да ги поправят, но са се отчаяли и са се отказали. Володя пресичаше някаква голяма улица, чу автомобилен двигател и различи през снега как два фара се доближават от лявата му страна. Най-напред предположи, че това е съветска машина, преминала през немските линии. После по него и по хората му стреляха, и той им изкрещя да се крият. Колата се оказа Кубелваген — джип на Фолксваген, с окачена на предния капак резервна гума. Двигателят му бе с въздушно охлаждане, и затова не беше замръзнал. Возилото прогърмя покрай тях с много висока скорост; немците стреляха, както си бяха седнали. Володя толкова се изненада, че забрави да им отвърне. Защо пълна с въоръжени немци кола се изтегляше от боя? Той преведе ротата си през улицата. Очакванията му бяха, че ще трябва да си пробиват пътя с бой от къща на къща, но срещаха малко съпротива. Сградите на окупираното градче бяха заключени, със заковани прозорци, тъмни. Ако имаха малко разум, обитателите им се криеха под леглата си. По улицата прииждаха още коли; Володя реши, че сигурно офицерите напускат боя. Той изпрати подразделение от хората си с картечница модел Дегтярьов ДП-28 да се укрепят в една кръчма и да стреля по немците. Не искаше те да оцелеят, за да убиват още съветски войници утре. Непосредствено до главната улица забеляза ниска тухлена сграда; зад мъничките завески се виждаше ярка светлина. Володя се промъкна покрай часовия, който не можеше да вижда заради снежната буря, надзърна вътре и видя офицери. Предположи, че е попаднал на щаба на някой батальон. Прошепна нарежданията на сержантите си. Те строшиха прозорците със стрелба и хвърлиха гранати вътре. Излязоха неколцина немци с ръце на тила. Минута по-късно Володя овладя постройката. Той чу нов шум. Слушаше и се мръщеше озадачено. Приличаше му най-вече на тълпата на някой футболен стадион. Капитан Пешков излезе от щаба. Звукът идваше от фронтовата линия и се усилваше. Чу се тракането на картечница; после, сто ярда по-надолу на главната улица, някакъв камион излезе от платното, заби се в тухлена стена и избухна в пламъци — вероятно ударен от поставената от Володя картечница ДП-28. Още два камиона се появиха веднага след него, но се измъкнаха. Володя изтича до кръчмата. Картечницата стоеше на двата си крака върху някаква маса. Наричаха този модел „Грамофона“ заради дискообразния пълнител върху цевта. Хората се наслаждаваха: — Все едно стреляте по гълъбите на двора, другарю капитан! — каза единият. — Лесно е! Един от хората бе посетил кухнята и намерил по чудо неопоскана кутия сладолед; всички се редуваха да го опитват. Володя погледна през разбития прозорец на заведението. Видя приближаването на още една кола — заприлича му на джип — и тичащи след него хора. Щом се доближиха, той разпозна немските унифор�