Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Сър Пит си спомняше с каква почит и уважение се държеше Ребека към него в миналото и беше сравнително добре настроен спрямо нея. Колкото и неподходяща, женитбата се бе отразила добре на Родън — това се виждаше ясно от променените навици и държане на полковника. И нима този брак не беше добре дошъл за самия Пит? Хитрият дипломат се усмихваше вътрешно, като признаваше пред себе си, че поне той не би трябвало да роптае против това събитие. За доволството му допринасяха поведението и думите на самата Ребека.
Тя удвои почитанието си, което по-рано го бе очаровало, като предизвикваше сладкодумието му по такъв начин, че то удивляваше дори самия Пит, който, винаги склонен да цени високо дарбите си, сега се възхищаваше от тях още повече, когато Ребека му ги изтъкваше. Тя можа успешно да докаже на снаха си, че мисис Бют Кроли е направила тъй, че да се стигне до женитбата, която след това така порицаваше; че алчността на мисис Бют Кроли — която се надяваше да пипне цялото богатство на леля им и да лиши Родън от благоволението й — е станала причина да възникнат и се измислят всички лоши приказки против Ребека.
— Тя успя да ни направи бедни — каза Ребека с ангелско търпение, — но как мога да се сърдя на тази, която стана причина да се омъжа за един от най-добрите съпрузи на света? И алчността й не се ли наказа достатъчно е провалянето на собствените й надежди и загубването на имуществото, на което толкова много разчиташе? Бедни! — възкликна тя. — Скъпа лейди Джейн, за нас бедността не е тежка. Аз съм свикнала с нея от детинство и често изпитвам благодарност за това, че парите на мис Кроли са отишли, за да се възстанови величието на благородното старо семейство, на което се гордея, че съм станала член. Уверена съм, че сър Пит ще ги употреби много по-добре, отколкото би сторил това Родън. — Всички тези разговори бяха съобщени на сър Пит от неговата вярна съпруга и засилиха благоприятното впечатление, което Ребека му бе направила. И наистина, толкова благоприятно бе то, че когато на третия ден след погребението семейството се събра на вечеря, сър Пит Кроли, който разрязваше птиците на челното място на масата, каза:
— Хм, хм, Ребека, да ви дам ли крило? — думи, които накараха очите на малката женичка да заблестят от удоволствие.
Докато Ребека бе заета да изпълнява горните планове и надежди; и Пит Кроли уреждаше погребалните церемонии и другите въпроси, свързани с бъдещето му издигане и високо положение; и лейди Джейн се занимаваше с децата си, доколкото майка й позволяваше това; и слънцето изгряваше и залязваше, а часовникът на кулата на имението приканваше по обикновеному семейството към вечеря и към молитва, тялото на бившия собственик на Куинс Кроли лежеше в помещението, което бе заемал, пазен неотлъчно от професионалните вардияни, наети за този обред. Една-две жени и трима или четирима от хората на погребалния разпоредител, най-добрите, които можеха да се извикат от Саутхамптън, облечени в черно и с подходящото трагично и тържествено държане, бдяха подред над останките, като се срещаха в стаята на икономката, когато свършваше дежурството им, и там играеха тайно на карти и пиеха бирата си.
Членовете на семейството и слугите на дома се държаха настрана от мрачното място, където костите на потомъка на дълга редица рицари и джентълмени лежаха и чакаха да ги положат в семейната гробница. Те не пораждаха никакво съжаление, освен съжаление у нещастната жена, която се бе надявала да стане съпруга и вдовица на сър Пит и която бе избягала позорно от имението, над което за малко не стана пълна господарка. Освен нея и старото му ловджийско куче, между което и баронета бе съществувала голяма привързаност по време на обезумяването му, старият човек нямаше ни един приятел да го оплаква, тъй като през целия си живот не бе положил ни най-малко усилие да си спечели такъв. Ако най-добрите и най-ценните от нас, които напущат този свят, имаха възможност отново да се върнат тук, предполагам, че той или тя (при условие, че свойствените на Панаира на суетата чувства продължават да съществуват там, където отиваме след смъртта) ще изпитат голяма мъка, като видят колко скоро се утешават тези, които са ни преживели. Така също и сър Пит бе забравен — подобно на най-добрите и най-ценните от нас, — само че няколко седмици по-скоро.