Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Мисис Баулс предупреди наемателката си да не влиза в леговището на лъва. «За това ще съжалявате, мис Бригс, помнете думите ми. Да не се наричам Баулс, ако не стане както ви казвам». И наистина Бригс обеща, че ще е много предпазлива. Резултатът на тази нейна предпазливост беше, че още на следната седмица тя отиде да живее при мисис Родън и преди да изминат шест месеца, зае на Родън Кроли шестстотин лири стерлинги на годишно изплащане.
Глава XLI
В която Беки отново посещава имението на прадедите си
И тъй, след като жалейните дрехи бяха готови и сър Пит Кроли бе предупреден за пристигането им, полковник Кроли и съпругата му заеха две места в същата стара пощенска кола, с която Ребека беше пътувала в обществото на стария баронет при първото й навлизане в живота преди девет години. Как добре си спомняше тя двора на хана и слугата от конюшнята, на когото бе отказала да даде пари, и намеците на момъка от Кеймбридж, който я загърна с връхната си дреха през време на пътуването! Родън зае място отгоре и би подкарал конете, но скръбта му забраняваше подобно нещо. Той седеше до кочияша и през целия път приказва за пътя и за коне; и за това кой държи ханчетата и чии са конете, впрягани в дилижанса, с който бе пътувал толкова пъти, когато той и Пит бяха момчета, тръгнали за Итън. В Мъдбъри ги посрещна карета с два коня и кочияш с жалейни дрехи.
— Това е старата карета, Родън — каза Ребека, когато се качваха. — Червеите доста са изпояли плата… ето петното, за което сър Пит… я виж! Железарят Даусън е затворил капаците на прозорците си в знак на траур… петното, за което сър Пит вдигна такава олелия. То стана от бутилка шери, която той счупи, когато отивахме да я вземем от Саутхамптън за леля ти. Наистина как хвърчи времето! Нима онова е Поли Толбойс — пълничката девойка, която стои край майка си пред вратата на онази там къщичка? Спомням си я като малко краставо хлапе, което идваше да скубе плевелите в градината.
— Бива си я девойката — каза Родън, като отвърна на поздрава на майката и дъщерята, допирайки двата си пръста до черния креп на шапката си.
Беки се кланяше и поздравяваше и кимаше любезно насам-натам. Тия поздрави й бяха ненаказано приятни. Те като че ли показваха, че тя вече не е натрапница в това семейство, а с право се връща да посети дома на прадедите си. Родън, от друга страна, се чувствуваше смутен и унил. Какви ли спомени от младини и от невинните му години пробягваха през съзнанието му? Какви ли неясни угризения на съвестта и изблици на съмнение и срам го обхващаха?
— Сестрите ти вече трябва да са станали големи девойки — каза Ребека, която си спомняше за тези момичета може би за пръв път, след като ги беше напуснала.
— Откъде да ги знам — отвърна полковникът. — Хей, я виж, ето старата баба Лок. Здравейте, мисис Лок. Спомняте си за мене, нали? Аз съм мастър Родън. Да му се не види, колко издръжливи са тези стари жени! Когато бях момче, тя трябва да бе стогодишна.
Минаха през портите на парка, край вратарската къщичка, заемана от мисис Лок. Ребека настоя да се ръкува с нея, когато тя им отвори скърцащата стара желязна порта и екипажът мина между двете обрасли с мъх колони, над които се виждаше фамилният герб с гълъба и змията.
— Старият е сякъл от дърветата — каза Родън, като се поогледа наоколо, а сетне потъна в мълчание.
Мълчеше и Беки. И двамата бяха развълнувани и мислеха за миналото. Той за Итън и за майка си, която си спомняше като студена и затворена жена, и за една своя сестра, която бе починала и която бе страстно обичал. Мислеше си също за това как беше пердашил Пит; и за малкия Родън вкъщи. А Ребека си мислеше за собствената си ранна младост и за мрачните тайни на онези позорни дни; и за влизането й в живота през тези порти; и за мис Пинкъртън и Джоз, и Амелия.
Постланата е чакъл алея и терасата бяха съвсем чисти и изметени. Над обширния преден вход бе сложен вече голям траурен герб и две много тържествени и високи личности в черно разтвориха широко двете крила на вратата, когато екипажът спря пред познатите стъпала. Родън се изчерви, а Беки побледня, когато минаха под ръка през стария хол. Тя ощипа съпруга си по ръката, когато влизаха в дъбовия салон, където сър Пит и съпругата му бяха готови да ги посрещнат. Сър Пит в черно, лейди Джейн в черно, а лейди Саутдаун с нещо като шапка, голямо и черно, направено от мъниста и пера, които се клатушкаха над главата на нейно сиятелство подобно на таблата на някой погребален разпоредител.