Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
И тъй, през време на престоя си в Куинс Кроли Беки си създаде толкова приятели измежду галените чеда на Мамона, с колкото й бе възможно да се сближи. Лейди Джейн и съпругът й си взеха сбогом с нея с най-топли прояви на доброжелателство. Те очакваха с нетърпение щастливия момент, когато къщата им на Гонт Стрийт ще бъде поправена и разкрасена, за да се срещнат отново в Лондон. Лейди Саутдаун й приготви пакет с лекарства; Пит ги придружи с каляската с четири коня до Мъдбъри, като предварително изпрати багажа им в кола, пълна с дивеч.
— Колко щастлива ще бъдете, когато отново видите обичното си момченце! — каза лейди Кроли, като си вземаше сбогом с роднината си.
— Наистина много щастлива! — каза Ребека, отправяйки нагоре зелените си очи. Тя беше безкрайно доволна, че се отървава от тази къща и все пак не й се искаше да си отиде. Куинс Кроли бе ужасно глупаво място; но въпреки това въздухът там бе някак си по-чист от този, който бе свикнала да диша. Всички бяха много скучни, но по своя си начин се държаха много мило към нея. «Това е от въздействието на дълго получаваните три процента» — каза Беки сама на себе си и твърде е възможно да бе права.
Както и да е, светлините на Лондон заблестяха весело, когато дилижансът наближи Пикадили, а и Бригс бе запалила прекрасен огън на Кързън Стрийт, където малкият Родън стоеше буден, за да посрещне татко и мама.
Глава XLII
В която се разправя за семейство Озбърн
Доста време е изминало след последната ни среща с нашия почитаем приятел, стария мистър Озбърн от Ръсъл Скуеър. Оттогава насам той не се е чувствувал особено щастлив. Случили са се известни обстоятелства, които никак не са подобрили нрава му, и повече от един път нещата са ставали не по негова воля. Да не се изпълнят разумните ти желания — за стария човек това винаги бе много тежко; и всяка съпротива му се отразяваше още по-зле, когато подаграта, възрастта, самотата и товарът на множество разочарования се събраха, за да го сломят. Острата му черна коса почна да побелява много наскоро подир смъртта на сина му; лицето му бе станало още по-червено; ръцете му трепереха все повече и повече, когато си наливаше чашата портвайн. Чиновниците му в Сити си изпащаха жестоко от него; не по-щастливи бяха и хората у дома му. Съмнявам се дали Ребека, която видяхме как желаеше да си има сигурна рента, би сменила бедността си и изпълнения си с възбуда и случайности живот с Озбърновите пари и с еднообразната тегота, която го потискаше отвсякъде. Озбърн поиска ръката на мис Шварц, но близките на тази дама му отказаха презрително и я омъжиха за млад потомък на благородно шотландско семейство.
Той беше този тип мъж, който би трябвало да си вземе жена от по-долно съсловие и да я измъчва, обаче никаква подходяща за вкуса му личност не се представи и вместо това той измъчваше неомъжената си дъщеря вкъщи. Тя притежаваше прекрасен екипаж и прекрасни коне и седеше на челното място на отрупана с най-великолепни сервизи маса. Имаше си чекова книжка и лакей, който да я следва, когато се разхожда; имаше неограничен кредит и поклоните и комплиментите на всички търговци, както и всичко онова, което се пада на една богата наследница, но животът й беше непоносим. Малките питомки на сиропиталището, уличната метачка и най-бедното слугинче в кухнята бяха щастливи в сравнение с тази злочеста млада дама, която бе на средна възраст.
Фредерик Булък, ескуайър от предприятието «Булък, Хълкър и Булък», се ожени за Мария Озбърн не без множество мъчнотии и мърморене от страна на мистър Булък. Понеже Джордж бе починал и баща му го бе лишил от наследство, Фредерик настояваше половината от имуществото на стария джентълмен да премине върху неговата Мария и дори дълго отказваше «да се кандърдиса» (според собствения му израз) при други условия. Озбърн каза, че по-рано Фред се бил съгласил да вземе дъщеря му с двадесет хиляди, така че сега той не се чувствувал длъжен да й даде повече.