Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
«Не е трудно да бъдеш съпруга на провинциален земевладелец — мислеше си Ребека. — Смятам, че бих била добра жена, ако имах пет хиляди годишен доход. Тогава щях да прахосвам времето си в детската стая и да броя прасковите по дърветата край зида. Щях да поливам цветята в топлилниците и да събирам изсъхналите листа на гергините. Щях да разпитвам старите жени за ревматизма им и да поръчвам супа за половин крона за бедните. То нямаше да ми струва много, ако имах доход от пет хиляди лири стерлинги годишно. Бих могла дори да отида с екипажа на разстояние от десет мили, за да вечерям у някой съсед, облечена в рокля от миналогодишната мода. Щях да ходя на черква и да успявам да стоя будна в семейната черковна ложа; или щях да заспивам зад завесите, под спуснатия воал на шапката си, ако имах опитност в тази насока. Щях да плащам на всички, само че ако притежавах необходимите средства. Това е, което тукашните хитреци се гордеят, че могат да правят. Те гледат със съжаление на нас, клетите грешници, които не изпитваме подобно чувство към никого. Считат се за щедри, ако дадат на децата ни банкнота от пет лири стерлинги, и ни презират, ако ние нямаме такива…»
Кой знае, може би Ребека беше права в разсъжденията си — може би наистина разликата между нея и една честна жена се свеждаше само до притежаването на пари. Ако се вземат пред вид изкушенията, кой може да каже, че е по-добър от съседа си? Ако материалното благосъстояние не прави хората честни, то поне ги прави да изглеждат такива. Градският съветник, който се връща от хубаво угощение, няма да слезе от екипажа си, за да открадне някой агнешки бут; но оставете го да гладува и вижте дали няма да отмъкне чуждия хляб. И Беки се утешаваше, като уравновесяваше по този начин разпределението на доброто и злото в света.
Тя посети отново старите си любими места, старите поляни и горички, шубраци, езерца и градинки, а също и стаите на старата къща, където преди седем години бе прекарала толкова месеци. Тогава тя бе млада или сравнително млада, тъй като бе забравила времето, когато изобщо някога е била млада — обаче си спомняше своите мисли и чувства от преди седем години и ги съпоставяше с тези които сега я вълнуваха, сега, когато вече бе опознала света и бе живяла сред високопоставени хора и се бе издигнала много над първоначалното си скромно положение.
«Изкачих се над него, защото имах мозък — мислеше си Беки, — а повечето от хората са глупаци. Сега вече не бих могла да се върна и да общувам с онези, които посещаваха ателието на баща ми. Лордове спират сега пред вратата ми, с ордени и отличия, вместо бедните художници със свитъци тютюн в джобовете си. Имам джентълмен за съпруг и графска дъщеря за етърва в същата къща, в която преди няколко години бях малко повече от слугиня. Но дали сега съм по-богата, отколкото тогава, когато бях само дъщерята на беден художник и с ласкателства измъквах чай и захар от близкия бакалин? Да си представим, че се бях омъжила за Франсис, който толкова много ме харесваше — едва ли щях да бъда много по-бедна, отколкото съм сега. Хей! Да можех да заменя положението си в обществото и всичките си роднини е някоя хубава сумичка, вложена в държавни ценни книжа с три на сто!» Защото това беше отношението на Беки към човешката суета и не другаде, а в сигурността на ценните книжа искаше да хвърли котва.
Може би й минаваше през ума, че ако бе честна и смирена, ако си изпълняваше дълга и ако бе вървяла по правия път, той щеше да я доведе толкова близо до щастието, колкото и пътечката, по която сега се мъчеше да го достигне. Но — подобно на децата от Куинс Кроли, които заобикаляха стаята, където беше положено тялото на баща им — и Беки също така, ако имаше някога подобни мисли, бе свикнала да върви край тях и да не поглежда вътре. Отбягваше ги и ги презираше — или най-малкото обречена бе да върви по другия път, от който сега беше невъзможно да се отдели. И ако питате мене, аз съм на мнение, че угризението на съвестта е най-слабо действуващото от всички нравствени човешки качества — това, което най-лесно можем да приспим, когато се събуди, а у някои то изобщо не се пробужда. Боим се да не ни открият, когато сторим нещо нередно; но само малцина от обитателите на Панаира на суетата се чувствуват нещастни единствено поради съзнанието за извършено зло.