Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Вместо да спори с него, тя предпочете да разтвори вързопа и да се наметне с черната дреха. Уви главата си с шала, както бе видяла да правят мъжете, прокара го през носа и устата си и втъкна свободния край от едната страна. С изненада регистрира внезапната промяна — слънцето сякаш се отдръпна от нея. Изпита облекчение, беше почти като на сянка.
В очите на мъжа блеснаха весели пламъчета.
— По-добре е, нали?
— Да. Благодаря ви за помощта. Нека ви платим за дрехите.
Той я погледна с блеснал поглед.
— Вече ми платихте.
Човекът се обърна към Себастиан, който тъкмо овързваше главата си с черния шал.
— Казах ви всичко, което знаем. Време е да вървим.
Преди Себастиан да успее да му отговори, онзи се беше завтекъл през улицата към тъмната групичка мъже, които го чакаха при прашните мулета. Тръгнаха незабавно, мулетата се заклатиха след тях, вързани едно за друго в редица. Мъжете явно нямаха търпение да се отдалечат от войниците.
Отправиха се на юг, в посока, противоположна на тази, от която идваше самотният ездач.
— Ако е възможно да е някой от техните, защо си тръгват? — запита се Себастиан.
Хвърли бърз поглед към пътеката, накъдето се бе изгубила Сестра Пердита, после направи знак на войниците, които чакаха по конете си. Отрядът от свирепи мъже се приближи, вдигайки огромен облак прах.
— Тръгваме нататък — посочи Себастиан пътеката, водеща към Колоните на Сътворението. — Чакайте ни тук, докато се върнем.
Командващият офицер скръсти ръце на седлото.
— Какво да правим с него? — Извърна глава към самотния ездач, мазните му кичури коса се врътнаха пред лицето му.
Себастиан се обърна и се взря в далечината.
— Ако ви се стори подозрителен поради каквато и да е причина, убийте го. Залогът е твърде голям, за да можем да си позволим да рискуваме.
Офицерът само кимна в отговор. В гладните погледи и мрачни усмивки на войниците Дженсън видя доволство — явно обичаха да получават такива заповеди.
— Да вървим — обърна се към нея Себастиан. — Иска ми се да настигнем Сестра Пердита, преди да се е отдалечила твърде много.
— Не се тревожи — увери го Дженсън, — желанието ми да пипна Ричард Рал е далеч по-голямо от нейното.
ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ГОРЕ НА ПЛАТОТО горещината бе изгаряща, но със слизането надолу по пътеката ставаше непоносима — все едно бяха хвърлени в горяща пещ. Всеки жарък дъх пронизваше болезнено дробовете, подпалваше ги и отвътре. Въздухът над стръмните склонове трептеше като над огън.
На места пътеката се губеше под надвиснали скали. Другаде се събираше с други, естествени просеки в терена, разширяваше се и човек не можеше да обърка пътя. Стигаха и до сипеи, където изчезваше напълно, оставаше да се надяват, че от другата страна ще я хванат наново. Дженсън бе достатъчно опитна с пътеките, за да прецени, че тази, по която вървят, е древна и рядко се използва.
Макар да нямаше спасение от знойната жега, черните облекла, които им дадоха търговците, поне мъничко облекчаваха положението им. С маските на лицата се гледаше по-лесно, черното поглъщаше ослепителната светлина. Дженсън благодари мислено за подаръка. Вместо да запарва тялото и, както бе предполагала, тънката черна материя скриваше голата плът на ръцете и врата и и ги предпазваше от изгаряне. Пък и като че ли някак си отблъскваше жегата.
Двамата със Себастиан бързаха надолу по пътеката, но за нейна изненада скоро започнаха да се изкачват — трябваше да прехвърлят един хребет. Долу в ниското оставаше стръмен сипей, по който биха минали трудно, а вероятно дори изобщо не бе възможно, така че пътеката леко се отклоняваше, за да може да се спусне почти отвесно от другата страна. По този начин губеха височина само за да се изкачат отново по следващия склон. Но нямаха избор, затова просто следваха пътеката. Спускането бе уморително, особено за бедрата и прасците, но изкачването в знойния пек бе направо смазващо.
Дженсън си спомни думите на Себастиан, че никой никога не се е осмелявал да се спусне в долината на Колоните на Сътворението. Сега разбираше защо. По неизползваната пътека личеше, че явно е бил прав — поне от тази страна. Спомни си още и че според Себастиан, дори някой да е слизал в централната долина, не се е завърнал, за да разкаже. Каза го само веднъж, повече не се върнаха на тази тема. Каза си, че не бива да се тревожи за това.