Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Скоро се задъха от усилието да върви бързо и да настигне летящата напред Сестра. Себастиан, който подтичваше плътно зад нея, също дишаше тежко. Той също час по час се препъваше, дори веднъж Дженсън извика и го хвана за ръката миг преди тялото му да политне от ръба на бездната.
В очите му проблесна облекчение, което поради умората устните му не успяха да изрекат.
Щом приближиха дъното след изтощителното и като че безкрайно слизане, Дженсън с радост установи, че ако не друго, то поне скалните ридове и кули пресичаха пътя на слънцето и палещите му лъчи. Погледна към небето, което от доста време не бе съзерцавала, и видя, че сенките не са само от скалите. Небето, само преди часове ясно и синьо, сега тежеше забулено от сиви облаци, сякаш цялата долина на Колоните на Сътворението беше откъсната от останалата част на света.
Дженсън продължи устремно напред да настигне Сестра Пердита. Нямаше време да се притеснява за облаците. Макар да бе смъртно уморена, тя знаеше, че когато настъпи мигът, ще намери сили да прониже с ножа си Ричард Рал. А този миг беше съвсем близо. Беше сигурна, че майка и, от мястото си при добрите духове, ще я подкрепи и ще и вдъхне сили. Знаеше още и че и е обещана и друга сила.
Вместо да се предава на ужаса от приближаването на края на живота и, Дженсън изпита странно меко усещане за спокойствие. Обещанието за края на битката, за края на страха, за края на необходимостта да носиш на плещите си тази отговорност беше омайващо сладко. Скоро умората щеше да изчезне, а заедно с нея и непоносимата жега, болката, тъгата, мъката.
В същия миг, в който наистина осъзна реалността на факта, че скоро ще умре, съзнанието и бе погълнато от ужас. Животът и, нейният мил живот си отиваше безвъзвратно. Тя скоро щеше да се озове в хладните прегръдки на смъртта.
По сърдитото небе пробяга светкавица, която бързо се шмугна под облаците, които се озариха от пищна зеленикава светлина. Някъде далеч отекна гръм, тътенът закънтя в казана на пустата долина. Колебливият звук на гърма трептеше като маранята в знойния пек.
Колкото по-надолу стигаха, толкова повече се разширяваха огромните колони, сякаш сраснали се здраво с дъното на долината. Тук, далеч от отвесните зъбери, дълбоко в пещта, колоните се извисяваха като древна каменна гора. Сред тях Дженсън се чувстваше като мравка.
— Не се тревожи, Джен — прошепна в ухото и Себастиан.
— Ще се справиш. Майка ти те гледа. Не я разочаровай.
Ричард Рал я огледа внимателно, сякаш изобщо не забелязваше Себастиан, не виждаше дори Сестра Пердита, застанала по-нататък. Дженсън също забрави за всички останали и поглъщаше с очи брат си.
— Къде е Калан? — попита той.
Гласът му не беше, какъвто очакваше. Определено звучеше властно, но в него имаше далеч повече нюанси, цяла гама от чувства — от хладна ярост, през непоколебима решителност, до отчаяние. Сивите му очи изразяваха същата искрена и ужасяваща решителност.
Дженсън не можеше да свали очи от него.
— Коя е Калан?
— Майката Изповедник. Жена ми.
Тя стоеше втрещена — толкова силно беше разминаването между това, което виждаха очите и, и онова, което чуваха ушите и. Това не беше мъж, търсещ чудовищната си съучастничка, жестоката Майка Изповедник, управляваща Средната земя с желязна воля и зла ръка. Пред нея стоеше мъж, подтикван от любов към своята съпруга. Дженсън виждаше в очите му, че за него всичко друго е без значение. Ако те откажеха да се отстранят от пътя му, щеше да мине през тях, както мина през хилядата войници преди малко. И толкова.
Само дето, за разлика от онези войници, Дженсън е непобедима.
— Къде е Калан? — повтори Ричард, очевидно губейки търпение.
— Ти уби майка ми — сякаш не го чу Дженсън.
Той присви чело. Изглеждаше искрено озадачен.
— Едва наскоро научих, че имам сестра. Фридрих Златаря ми каза, от него разбрах, че се казваш Дженсън.
Тя осъзна, че кимва, все още не можеше да свали очите си от него, в тях виждаше своите очи.
— Убий го, Джен! — припряно зашепна Себастиан в ухото и. — Убий го! Можеш да го направиш! Магията му не може да ти навреди! Направи го!
Тя усети как по тялото и запълзява гъделичкащ ужас. Нещо не беше наред. Стиснала ножа си, събра смелост, вслуша се в гласа, остави се той да изпълни главата и, докато не остане място за нищо друго.
— Господарят Рал се опитва да ме убие, откакто се помня. Когато ти уби баща си, зае мястото му. Изпрати хората си подир мен. Започна да ме преследваш, също както баща ти преди теб. Изпрати ни четворки. Ти, копеле, ти си този, който изпрати убийците на майка ми!