Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Преди да я настигнат, те също се обърнаха, за да видят какво е привлякло вниманието и. Бяха стигнали до най-високата точка, откъдето пътеката се спускаше право надолу, лъкатушейки по склона, за да ги отведе до дъното. Като погледна назад през широките клисури и скалисти зъбери, Дженсън установи, че се намират почти на същата височина, от която бяха тръгнали. Пред очите и в далечината се мярнаха схлупените постройки, които оттук се виждаха като точици.
Конникът, явно препускащ в неуморен галоп по правия като стрела път, тъкмо приближаваше сградите. Отрядът от хиляда войници се беше разгърнал в плътна редица и го очакваше. Зад коня се носеше гъста опашка прах.
Както се взираше в конника, Дженсън изведнъж регистрира несигурност в движенията на коня му. Само след миг предните крака на животното се сгънаха и бедното същество се строполи върху каменистата земя, убито от умора.
Веднага след това мъжът отстъпи встрани и без да губи нито миг в колебания, продължи с енергийна стъпка към пътеката. Беше облечен в тъмни дрехи, но не същите като на търговците номади. На гърба му се вееше златист плащ. Въпреки голямото разстояние изглеждаше доста по-едър от търговците.
Щом новодошлият се насочи към пътеката, командирът на отряда му извика да спре. Онзи явно не обърна внимание на предупреждението и не счете за нужно да отвръща — просто продължи напред покрай сградите, право към пътеката. Хилядата мъже нададоха оглушителен боен вик и се втурнаха в атака.
Горкият човек не беше въоръжен, не беше предизвикал войниците по никакъв начин. Щом кавалерията на Ордена се насочи към него, той само вдигна ръка, сякаш за да ги предупреди да спрат. От заповедта на Себастиан и от начина, по който войниците се спуснаха в атака, Дженсън знаеше, че вече нищо не може да ги спре.
Тя наблюдаваше с ужас как един човек всеки миг ще изгуби живота си. Гледаше втрещена как към него се носят хиляда озверели мъже.
Долината се разтресе от внезапен взрив. Въпреки черната маска Дженсън вдигна ръка да предпази очите си и извика от изненада.
Мощната светкавица намери своето изначално допълнение и двете се съединиха в едно — ослепително бялата светлина затанцува в лудешки танц с черна ивица, която сякаш бе пропукване на самия свят. Силите им се обединиха в една неустоима енергия, която се освободи в гигантски взрив.
Сякаш за частица от секундата цялата яркост на голото поле и знойната жега на Колоните на Сътворението се събраха в една точка, за да се разпръснат с мощен тласък. Хилядата войници бяха пометени мигновено и превърнати в искрящ червен облак. Когато ослепителната светлина, оглушителният тътен и мощната експлозия утихнаха, остана само поле с трупове.
Сред димящите останки на хора и коне самотният непознат продължаваше напред към пътеката. Явно стореното не го беше забавило дори за миг.
В решителните движения на този човек, дори повече, отколкото в освободената преди миг енергия, Дженсън разпозна дълбините на разтърсваща ярост.
— Добри духове! — прошепна Дженсън. — Какво беше това?
— Спасението идва единствено чрез самопожертвувание — отвърна Сестра Пердита. — Тези войници умряха в служба на Ордена, а следователно на Създателя. Такава е повелята на Създателя. Няма защо да скърбим за тях — верността им към каузата им спечели избавление.
Изгубила ума и дума, Дженсън само я изгледа.
— Кой е този човек? — попита Себастиан, докато гледаше как самотният мъж навлиза в долината на Колоните на Сътворението, без да забавя ход. — Някакви предположения?
— Все едно кой е — отвърна Сестра Пердита и се обърна да продължи. — Имаме мисия.
— Тогава по-добре да побързаме — притеснено отрони Себастиан, без да откъсва поглед от далечната фигура, която се спускаше надолу по пътеката с бърза, отмерена, неумолима крачка.
ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН И СЕБАСТИАН ХУКНАХА да догонят Сестра Пердита, която се изгуби зад площадката. Когато стигнаха до мястото, където ги бе изчакала, тя вече беше далеч под тях. Дженсън хвърли последен поглед назад, но не зърна никъде самотния ездач. Над пустошта бяха надвиснали гъсти черни облаци.
— Побързайте! — подвикна им Сестра Пердита.
Подкрепяна от Себастиан, чиято ръка не се отделяше от кръста и, Дженсън хукна надолу по пътеката. Сестрата летеше като вятър, черната роба плющеше на гърба и, докато се носеше по врязаната в отвесната скала пътека. Дженсън никога не бе полагала толкова усилия, за да настигне някого. Предположи, че жената пред нея си помага с магия.
Всеки път, щом залитнеше и подиреше опора в скалата до нея, ръката и се ожулваше в острите камъни. Никога не беше слизала по толкова трудна и стръмна пътека. Отгоре се бе образувал твърд пласт, който обаче се разпадаше под краката им и отдолу лъсваха клатушкащи се камъни. Знаеше, че ако посегне към грешната ръкохватка, към някой остър стърчащ камък, може да се пореже.