Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Бяха стигнали края на лагера. Пред тях се издигаше неравната верига на хълмовете. Вдясно се простираше тъмният лес на Ватар.
Кенеб въздъхна.
— Те също не ми вярват, Юмрук. В ротата е плъзнал слух… че съм зарязал последните си войници, по време на бунта.
„А ти заряза ли ги, Кенеб?“ Гамът си замълча.
Но капитанът като че ли все пак чу неизречения му въпрос.
— Не съм. Макар че няма да отрека, някои решения, които взех тогава, могат да поставят под въпрос верността ми към империята.
— Няма да е зле да обясните това — отвърна тихо Гамът.
— С мен беше семейството ми. Постарах се да ги спася и за известно време нищо друго не беше от значение. Сър, цели роти падаха срещу бунтовниците. Човек не знаеше на кого да вярва. И както се оказа, командирът ми…
— Не говорете повече за това, капитане. Премислих. Не искам да знам повече. А семейството ви? Спасихте ли го?
— Да, сър. С малко навременна помощ от страна на един обявен за изменник Подпалвач на мостове…
— Един… какво! Кой, в името на Гуглата?
— Капитан Калам, сър.
— Той е тук? В Седемте града?
— Беше. На път към императрицата, струва ми се. Доколкото разбрах, искаше, ъъъ, да постави няколко въпроса пред нея. Лично.
— Кой още знае за това?
— Никой, сър. Чух историята, че Подпалвачите на мостове били унищожени. Но мога да ви уверя, сър, Калам не беше между тях. Той беше тук, сър. А къде е сега — може би единствена императрицата знае.
Нещо се размърда в тревите на двайсетина крачки от тях. „Онова куче. Гуглата само знае какво крои.“
— Добре, капитане. Дръжте засега Геслер в ариергарда. Но в някой момент преди битката ще трябва да го подложим на изпитание — трябва да знам дали може да се разчита на него.
— Ясно, сър.
— Твоят звяр обикаля там някъде.
— Знам. Всяка нощ. Сякаш търси нещо. Според мен може да е Колтейн. Търси Колтейн. Къса ми сърцето, сър.
— Е, ако това куче наистина търси Колтейн, капитане, признавам, че съм изненадан.
— Какво искате да кажете, сър?
— Защото кучият му син е тук. Трябва да сте сляп, глух и тъп, ако не сте го забелязали, капитане. Лека ви нощ.
Обърна се и се отдалечи. Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че горчивият вкус в устата няма да го остави лесно.
Огънят отдавна беше угаснал. Загърнат в наметалото си, Стрингс седеше до него и гледаше, без да вижда, пластовете пепел, останали от сухата тор. До него лежеше мършавото пале, което според Трут се казваше Роуч. Кокалът, който гризеше жалкото същество, беше по-голям от него и ако имаше зъби и апетит, отдавна щеше да го е излапал.
Хубава компания, напук на тази окаяна нощ. Загърнати в одеялата си, войниците му спяха наоколо. Твърде уморени бяха, за да се напият, след като вдигнаха загражденията и дадоха първите постове, а пълните кореми ги приспаха бързо. И толкова по-добре. Щяха да са от малкото, опазени от мъките на махмурлука след няколко камбани. Дори Кътъл още не беше се събудил, какъвто навик имаше — а може би беше отворил очи, както лежеше на гръб край огъня.
Все едно. Самотата, измъчваща Стрингс, не можеше да се облекчи от ничия компания. Най-малкото тук. А и мислите му не бяха такива, че да ги сподели с някого.
Бяха храчили прах почти от самото начало на похода. Мястото беше неподходящо за десантници, освен ако ариергардът не беше застрашен от масиран удар, а не беше така. Не. Кенеб просто ги наказваше и Стрингс нямаше представа защо го прави. Дори лейтенантът, който все избягваше да се мярка край тях и да си командва отделенията, не беше наясно за мотивите на капитана. „Не че не е доволен. От друга страна, как може да се надява Ранал да спечели звездна слава пред войниците си, докато войниците му гълтат прахта на цялата Четиринадесета?“
„Между другото, пука ли ми изобщо вече за това?“
Нощният въздух вонеше, сякаш самата Полиел бродеше из лагера. Неочакваната придобивка с трите хиляди ветерани несъмнено бе повдигнала духа на Четиринадесета — дано само това да не се окажеше зла поличба.
„Така, да обмислим сега главното. Тази армия вече има шанс, нали. Няма нужда от копелета като мене. Защо искам да се връщам в Рараку, впрочем? Намразих я още първия път. Не съм онзи млад устат тъпак — не съм вече онова, което бях. Наистина ли си въобразявам, че ще си върна нещо в онази свята пустиня? Какво точно? Изгубените години? Онзи порив, който е присъщ на младостта? На войници като Смайлс, Корик, Ботъл и Тар. Включих се заради мъстта, но тя вече не пълни корема ми като някога — Гуглата знае, нищо не го пълни вече. Не е мъстта. Нито чувството за вярност. Дори приятелството не е. Проклет да си, Калам, трябваше да ме разубедиш. Още там, в град Малаз. Трябваше да ме наречеш глупак в очите.“