В капана на времето [bg]

И така, дотук Чарлс беше успял. От слуховете сред планинците научихме, че след Ерискей е отишъл в Гленфинан, където чакал, в компанията на няколко големи каси бренди, клановете да откликнат на призива му. След няколко напрегнати часа триста души от клана Камерън се спуснали към дефилето от стръмните зелени хълмове, предвождани не от вожда си, който бил далеч от дома, а от сестра му, Джени Камерън.

Камерън били първите, но след тях дошли още, както обещавало Съглашението.

Ако Чарлс все пак се беше устремил към пълното бедствие въпреки всичките ни усилия, тогава колко хора от Лалиброх можеха да бъдат пощадени, като останат у дома, за да спасят нещо след катастрофата?

Самият Иън щеше да остане; това поне беше сигурно и донякъде повдигаше духа на Джейми. Но другите — шейсетте семейства, които живееха в Лалиброх? Докато избираха кой да тръгне и кой да остане, те сякаш посочваха кой да умре. Бях виждала командири и преди; мъже, които войната принуждаваше да взимат подобни решения и знаех какво им коства.

Джейми го стори, нямаше избор, но по два въпроса остана непреклонен. На война нямаше да тръгне нито една жена и нито едно момче под осемнайсет години. Иън беше леко изненадан от това. Макар че повечето съпруги с малки деца обикновено оставаха, сред планинците не беше необичайно жените да следват мъжете си в битка, готвеха им и се грижеха за тях, споделяха с тях армейските дажби. А момчетата, които се смятаха за мъже още на четиринайсет, щяха да са страшно унизени, че са изключени от войската. Джейми обаче издаде тази заповед с категоричен тон и след миг колебание Иън просто кимна и я записа.

Не исках да го питам в присъствието на Иън и Джени дали забраната важи и за мен. Защото, дори да важеше, аз щях да тръгна с него и нищо нямаше да ме спре.

— Да те оставя тук? — попита той и устата му се изви в крива усмивка. — Ама има ли такава възможност?

— Не — сгуших се с облекчение до него. — Няма, но реших, че може би го обмисляш.

Той изсумтя и ме придърпа да легна на рамото му.

— За да те оставя тук, трябва да те окова за перилата на стълбите и пак няма да свърши работа. — Усещах как клати глава над мен. — Не, трябва да те взема, сасенак, без значение дали ми се иска. По пътя може да ни потрябват твоите знания. Ти си добър лечител, сасенак. Не мога да лиша хората си от уменията ти, а те ще потрябват.

Ръката му ме потупа по рамото и той въздъхна.

— Бих дал всичко, любима, да можех да те оставя тук в безопасност, но не мога. Затова ще тръгнете с мен — ти и Фъргъс.

— Фъргъс? — изненадах се аз. — Но нали не може да взимаме млади момчета!

Той пак въздъхна и положи ръката ми на гърдите си, където сърцето му биеше бавно и стабилно в малката вдлъбнатина.