В капана на времето [bg]

Бъркалката удари стената на кацата с трясък.

— Не ми казвай, че не знам какво е! — озвери се Джени. — Чувала съм, така ли? А според теб кой се грижи за Иън, когато се прибра с половин крак и треска, която едва не го уби?

Тя плесна с ръка по пейката. Нервите я предадоха.

— Не знам ли? Аз ли не знам? Аз вадих личинките от отрязания му крак, защото собствената му майка не можа да го направи! Аз държах горещия нож до крака му, за да запечатам раната! Аз усещах миризмата на изгорената плът, като на печено прасе, и аз го слушах как крещи! И ти смееш да ми казваш… че не… ЗНАМ какво е!

Сълзи от гняв потекоха по бузите ѝ. Тя ги избърса и посегна към джоба си за кърпичка.

Джейми стана, беше стиснал устни. Извади кърпа от ръкава си и ѝ я подаде. Знаеше, че не бива да се опитва да я успокоява. Гледа я известно време как си бърше яростно очите и носа.

— Е, добре тогава, знаеш — каза той. — И все пак искаш да го взема с мен?

— Искам. — Издуха си носа, избърса го рязко и пъхна кърпата в джоба си. — Той много добре знае, че е сакат, Джейми. Знае го много добре. И все пак може да се справи. Нали ще е на кон; няма да ходи.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Въпросът не е дали ще се справи. Човек прави това, което смята, че е длъжен да стори — а защо ти мислиш, че трябва да дойде?

Овладяна, тя извади бъркалката от кацата и я изтърси. От нея се поръсиха кафяви капки.

— Той не те е питал, нали? Не те е питал дали ще имаш нужда от него?

— Не.

Тя заби бъркалката в кацата и продължи работата си.