В капана на времето [bg]

Те се носеха нагоре-надолу по коридора и аз се унесох пак, но нарочно не заспивах дълбоко, за да ги чувам. Един ден той вероятно щеше да държи така свое дете, малката главичка ще се гуши в големите му ръце, телцето ще се притиска към рамото му. И той щеше да пее на своята дъщеря тази беззвучна, топла, тиха песен в мрака.

Постоянната слаба болка в сърцето ми отслабна под прилив на нежност. Бях заченала веднъж; щях да зачена отново. Фейт ми беше дала това знание, Джейми ми даваше силите. Ръцете ми легнаха леко на гърдите и свиха се над тях. Знаех със сигурност, че някой ден те ще хранят детето ми. Потънах в сън, а песента на Джейми звучеше в ушите ми.

Малко по-късно отново се пробудих и отворих очи в изпълнена със светлина стая. Луната се беше издигнала и всички предмети се виждаха ясно, но плоски и двуизмерни, защото нямаше сенки.

Бебето беше притихнало, но още чувах гласа на Джейми в коридора. Говореше ѝ съвсем тихо. Тонът му се беше променил; не беше ритмичен, както се говори на бебе, а накъсана, пресекваща реч на мъж, който търси път сред пущинака на собственото си сърце.

Станах и се приближих тихо до вратата. Видях ги в края на коридора. Джейми седеше облегнат до прозореца. Беше вдигнал босите си крака, за да поддържа Катрин Мери в скута си, а нейните пухкави крачета ритаха безспирно над корема му.

Лицето на бебето беше огряно от луната и очите му бяха тъмни езера, които попиваха думите на Джейми. Той галеше с пръст бузката ѝ и ѝ шепнеше с трогателна нежност.

Говореше на келтски и толкова тихо, че нямаше да го разбера, дори да знаех езика. Но гласът му беше натежал и лунната светлина от прозореца зад него огряваше сълзите, които се стичаха по бузите му.

Не биваше да се намесвам в това. Върнах се в още топлото легло, но още виждах господаря на Лалиброх, полугол на лунната светлина, да излива сърцето си пред бъдещето в скута си.