В капана на времето [bg]

С напредване на приготовленията цялото имение кипеше от вълнение и предположения. Оръжия, запазени още от Въстанието през 1715 година, бяха извадени от дрипи, сламеници и огнища, и бяха наточени и излъскани. Мъже се срещаха и спираха да разговарят, свели глави един към друг под горещото августовско слънце. Жените притихваха и само ги гледаха.

Джени имаше способността на брат си да бъде непроницаема и с нищо не показваше мислите си. А аз, прозрачна като стъкло, ѝ завиждах. Затова, когато една сутрин ме попита дали ще доведа Джейми при нея в пивоварната, нямах представа какво ще иска от него.

Джейми влезе след мен и застана точно на прага. Чакаше очите му да свикнат със сумрака. Пое дълбоко дъх и вдиша горчивата миризма с видимо удоволствие.

— Ох — въздъхна замечтано. — Мога да се напия само като дишам.

— Тогава не дишай за малко, щото ми трябваш трезвен — посъветва го сестра му.

Той покорно напълни дробове, изду бузи и зачака. Джени го сръга бързо в стомаха с дръжката на бъркалката, а той се преви и избухна в смях.

— Палячо — сгълча го тя. — Искам да поговоря с теб за Иън.

Джейми взе едно празно ведро от рафта, обърна го и се настани на него. Слабата светлина от покритите с намаслена хартия прозорци над него озаряваше косата му с дълбоко медено сияние.

— Какво за Иън?

Сега беше ред на Джени да поеме дълбоко дъх. От широката каца пред нея лъхаше на ферментирало зърно, хмел и алкохол.

— Искам да го вземеш с теб.

Джейми вдигна вежди, но не каза нищо. Джени се взираше в бъркалката и гледаше как завихря течността. Джейми я наблюдаваше замислен, отпуснал ръце между коленете си.

— Бракът ли ти омръзна? — попита сговорчиво. — Няма ли да е по-лесно да го заведа в гората и там да го гръмна.

Тя го стрелна със сините си очи над кацата.

— Ако искам някой да умре, Джейми Фрейзър, ще го гръмна сама. И това няма да е Иън.

Той изсумтя и устата му потрепна.

— Така ли? Тогава защо?

Раменете ѝ се движеха в ритъм, всяко движение се сливаше със следващото.

— Защото аз те моля.

Джейми разпери дясната си ръка на коляното си и разсеяно попипа кривия белег, който се спускаше по средния му пръст.

— Опасно е, Джени.

— Знам.

Той поклати бавно глава, все още вгледан в ръката си. Тя беше заздравяла и той си служеше с нея, но скованият безименен пръст и грубият белег ѝ придаваха странно разкривен вид.

— Мислиш си, че знаеш.

— Знам, Джейми.

Той вдигна глава. Изглеждаше нетърпелив, но се опитваше да я вразуми.

— Да, сигурно Иън ти е разказвал за битките във Франция, но ти нямаш представа какво е всъщност. Сестро, това не ти е да подкарваш добитък. Това е война и тази ще е много кървава. Това е…