Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Тук приключихме — докладва Башийр отпаднало. — Част от изкуството на боя е в това да знаеш кога да си отидеш, и вече е време. Оставих зад себе си петстотин мъртви, предостатъчно, и всичко това — подсолено с двама от твоите Бойци. Други трима пратих да намерят Семарадрид, Грегорин и Вейрамон и да им кажат да се стекат при теб. Не вярвам да са в по-добро положение от мен. Твоята сметка на касапина как върви?
Ранд пренебрегна въпроса. Собствените му жертви превишаваха тези на Башийр с близо двеста души.
— Не си имал право да изпращаш заповеди на другите. След като са останали половината ашамани — след като аз самият съм тук! — имам предостатъчно! Решен съм да намеря остатъка от сеанчанската армия и да я унищожа, Башийр. Няма да им позволя да прибавят и Алтара към Тарабон и Амадиция.
Башийр погали с юмрук мустаците си и се изсмя кисело.
— Да ги намериш искаш значи? Погледни натам. — Махна с облечената си в желязна ръкавица ръка към хълмовете на запад. — Не мога да ти посоча определено място, но там има десет, може би петнадесет хиляди, толкова близо, че щеше да ги видиш, ако тези дървета не пречеха. Танцувах с Тъмния, докато се промъкна тук, без да ме видят. Там има може би стотина дамане, а навярно и повече. Други са на път за насам, със сигурност, и още войска. Изглежда, техният пълководец е решил да се съсредоточи върху теб. Май да си тавирен не винаги е като да си пийваш ейл и да си хапваш сирене.
— Ако са там… — Ранд огледа хълмовете. Дъждът заваля по-силно. Къде бе видял онези движения? Светлина, колко уморен беше! Сайдин биеше в главата му като чук. Несъзнателно докосна увития с плат вързоп, стегнат под ремъка на стремето. Ръката му се дръпна сякаш по своя воля. Десет хиляди, дори петнадесет. Добереше ли се Семарадрид при него, а също Грегорин и Вейрамон… Нещо повече, пристигнеха ли и другите ашамани… — Ако са се струпали там, точно там ще ги унишожа, Башийр. Ще ги ударя едновременно от всички страни, точно както го бяхме планирали отначало.
Намръщен, Башийр приближи коня си до неговия и коляното му почти докосна това на Ранд. Флин дръпна коня си настрани, но Адли беше твърде съсредоточен в това да се взира напред в дъжда, за да забележи каквото и да било, а Дашива, който продължаваше да трие лицето си с мръсната кърпа, ги зяпна с открит интерес. Башийр заговори съвсем тихо.
— Не мислиш добре. Този план в началото беше добър, но пълководецът им разсъждава бързо. Той се развърна, за да притъпи атаките ни преди ние да сме го ударили. Въпреки това, изглежда, му нанесохме големи щети и сега той придърпва всичките си сили на едно място. Няма да го изненадаш. Сега той иска да му дойдем. Струпал се е там и го чака. С Аша’ман или не, ако това приятелче ни се опълчи, лешоядите ще преядат. Никой няма да се измъкне.
— Никой не се опълчва на Преродения Дракон — изръмжа Ранд. — Отстъпниците могат да му го кажат, който и да е той. Така ли е, Флин? Дашива? — Флин кимна колебливо. Дашива трепна. — Смяташ, че не мога да го изненадам ли, Башийр? Гледай! — Измъкна дългия платнен вързоп, разви го и чу ахканията, щом капките дъжд заблестяха по повърхността на един меч, изсечен сякаш от кристал. „Мечът, който не е меч.“ — Да видим дали няма да го изненада Каландор в ръцете на Преродения Дракон, Башийр.
Ранд сгуши прозрачния меч в сгъвката на лакътя си и подкара Тай’дайшар няколко стъпки напред. Не беше нобходимо. Оттам нямаше да вижда по-добре. Само дето… Нещо се плъзна по въшната обвивка на Празнотата, като гърчеща се черна паяжина. Боеше се. Последния път, когато бе използвал Каландор, се бе опитал да върне мъртвец към живота. Тогава беше сигурен, че може да направи всичко, каквото и да е. Като някой луд, въобразил си, че може да полети. Но той беше Преродения Дракон. Той можеше да направи всичко. Нима не беше го доказвал вече толкова пъти? Ранд посегна към Извора, през Меча, който не беше меч.
Сайдин сякаш скочи в Каландор още преди да е докоснал Извора през него. От дръжката до самия връх на острието кристалният меч заблестя с бяла светлина. Досега само си беше въобразявал, че Силата го е изпълвала. Сега удържаше повече, отколкото десет мъже можеха да удържат без помощ, не десет, а сто… и той не знаеше колко. Като огньовете на слънцето, прогарящи просеки през главата му. Като студа на всички зими от всички Векове, разяждащ сърцето му. И в този свиреп порой покварата бе като всички купища тор по света, изсипали се в душата му. Сайдин все се опитваше да го убие, опитваше се да го разкъса, да го изпепели, да го смрази, всяка частица от него, всяка пора, и той се бореше и живееше още един миг, после още един и още един. Дощя му се да се разсмее. Той наистина можеше всичко!