Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Веднъж, държейки Каландор, бе изковал оръжие, с което помете тварите на Сянката, нахлули в Камъка на Тийр, порази ги е гонещата ги мълния навсякъде, където стояха, бягаха или се криеха. Сега със сигурност трябваше да използва нещо такова срещу враговете. Но когато призова Луз Терин, му отвърна само приглушен хленч, сякаш безтелесният глас се бе уплашил от болката на сайдин.
С Каландор, грейнал в ръката му — не помнеше кога го е вдигнал над главата си, — той се загледа към хълмовете, където се криеха враговете му. Сега те бяха посивели под силния дъжд, гъсти черни облаци покриваха Слънцето. Какво бе казал на Еаган Падрос?
— Аз съм бурята — прошепна той. Прозвуча като вик в собствените му уши, като рев… и той преля.
Отгоре облаците завряха. Ако доскоро бяха черни като сажди, сега станаха като катранен мрак, като сърцето на нощта. Не знаеше какво прелива. Толкова често не го беше знаел, въпреки всичките уроци на Ашмодеан. Може би Луз Терин го водеше, въпреки хленча му. Потоци на сайдин се завихриха през небесата, Вятър и Вода, и Огън. Огън. От небето този път наистина заваляха мълнии. Сто стрели наведнъж, стотици назъбени синьо-бели стебла, шибащи земята пред него докъдето виждаше. Хълмовете отпред изригнаха. Някои се разлетяха под пороя от мълнии като ритнати мравуняци. От гъсталаците изригнаха огньове, дървета се превърнаха във факли под дъжда, пламъците завилняха към маслиновите градини.
Нещо го шибна силно и той осъзна, че се мъчи да се надигне от земята. Короната беше паднала от главата му. Каландор обаче продължаваше да сияе в ръката му. Смътно забеляза, че Тай’дайшар се изправя. Трепереше. Значи опитали се бяха него да ударят, така ли?
Ранд вдигна високо Каландор, размаха го и изкрещя:
— Елате срещу мен, ако смеете! Аз съм бурята! Ела, ако смееш, Шайтан! Аз съм Преродения Дракон! — Хиляди свистящи стрели на мълнии забиха надолу през облаците.
Отново нещо го удари. Той отново се опита да се изправи. Каландор, все още греещ, лежеше този път на крачка от протегнатата му ръка. Небето се тресеше от мълнии. Изведнъж осъзна, че тежестта над него е тялото на Башийр, че мъжът го разтърсва. Нима Башийр го беше съборил?
— Спри! — изрева салдеецът. Кръв се стичаше ло лицето му от прореза през черепа. — Ти убиваш нас, човече! Спри!
Ранд се озърна. Мълниите биеха около него, от всички посоки! Една от светкавиците се заби там, където бяха Денарад и неговите ратници; надигнаха се крясъци и конско цвилене, Анайела и Айлил бяха скочили на земята и напразно се мъчеха да укротят изплашените си коне, които танцуваха на задните си крака, въртяха очи и се опитваха да се отскубнат и да побегнат. Флин се беше навел над някого недалече от един мъртъв кон.
Ранд пусна сайдин. Пусна го, но в продължение на още няколко мига той продължи да протича през него и мълниите продължиха да тътнат. На негово място нахлу шеметът. В продължение на още няколко мига на земята засияха два Каландор, а после мълниите спряха. Настъпи тишина, нарушавана само от барабанящия дъжд. И от крясъците иззад билото.
Башийр бавно се смъкна от него и Ранд се изправи — без чужда помощ. Залитна и запримигва. Зрението му бавно се възвръщаше. Салдеецът го следеше така, сякаш имаше побеснял лъв пред себе си, и опипваше дръжката на меча си. Анайела погледна само веднъж към изправилия се на треперещите си нозе Ранд и припадна; конят й побягна и се скри в сумрака, повлякъл юзди по мократа земя. Айлил, която не спираше да се бори с пощурялото си животно, също го гледаше уплашено. Ранд остави засега Каландор да лежи на земята. Не беше сигурен, че смее да го вдигне. Все още не.
Флин се изправи и поклати глава, след което застана безмълвно. Ранд бавно пристъпи и застана до него. Дъждът падаше по невиждащите очи на Джонан Адли, изцъклени от ужас. Джонан се бе оказал първият. Крясъците иззад билото като че ли цепеха дъжда. „Колко ли още“ — зачуди се Ранд. От Бранителите? От етаирите? От…
Дъждът загръщаше хълмовете, по който се беше разположила войската на Сеанчан. Тях дали изобщо беше засегнал, след като бе ударил толкова сляпо? Или все още го чакаха там е всичките си дамане? Чакащи да видят колко още от своите сам ще избие за тях?
— Разположи колкото охрана смяташ, че е необходимо — каза Ранд на Башийр. Гласът му беше желязо. Един от първите. Не. Гласът му беше като желязо. — Когато Грегорин и останалите стигнат при нас, ще Отпътуваме там, където ни чакат колите, колкото се може по-бързо. — Башийр кимна, без да проговори, обърна се и се отдалечи в дъжда.
„Загубих — помисли си Ранд унило. — Аз съм Преродения Дракон, но за пръв път загубих.“