Мечът на Шанара

Мениън много добре знаеше какво изпитваха двамата братя, а и собственият му неспокоен дух го подтикваше да тръгне след човека от границата и да се включи в решителната битка срещу ордите на Господаря на магиите. Но беше на ръба на изтощението. Не беше спал повече от два дни. Напрежението от битката над остров Керн, продължителното бягство по Мърмидън и бързият развой на събитията, които доведоха до освобождаването на Балинор и другите, бяха изцедили енергията му. Почти като пиян поведе Шърл в градините до двореца и се отпусна тежко на широка каменна скамейка. Девойката седна до него като го наблюдаваше как затваря очи и се мъчи да се отпусне и отмори мозъка си.

— Знам за какво си мислиш, Мениън. — Мекият й глас се прокрадна тихо в умореното му съзнание. — Иска ти се да си с него.

Планинецът се усмихна и кимна бавно, а мислите му бяха замъглени и объркани.

— Знаеш, че трябва да поспиш.

Той отново кимна и изведнъж си помисли за Ший. Къде беше Ший? Къде се беше запилял младежът от Вейл в това безрезултатно издирване на изплъзващия им се Меч на Шанара? Разсъни се и стана бърза Обърна се към Шърл, сякаш обладан от страх, че тя вече не е там. Чувстваше се изтощен, но имаше нужда да говори. Не беше сигурен дали друг път ще му се отдаде подобна възможност. Проговори тихо, с тъга в гласа. Започна да й разказва за себе си и за Ший. Разнищваше малко по малко приятелството, което ги беше свързало толкова тясно през годините. Разказа й за времето, което бяха прекарали в планините на Лий. Полека-лека стигна до пътуването им до Паранор и търсенето на Меча. На моменти се отплесваше и напразно се мъчеше да проникне в дълбочината на отношенията им и да обясни еднаквите чувства, които бяха споделяли, и различните възгледи, по които не бяха постигали съгласие. Колкото повече планинецът разказваше, толкова повече Шърл се убеждаваше, че всъщност Мениън се мъчеше да опише не Ший, а самия себе си. Накрая го спря и без да се замисля, протегна слабата си ръка и я постави върху устните му.