Мечът на Шанара

Балинор се спря само за миг, погледна неподвижното тяло, което се беше отпуснало в ръцете на Мениън Лий, и после хукна към отворената врата на мазето. Двамата облечени в черно пазачи се появиха внезапно от коридора с извадени мечове, за да пресрещнат невъоръжения човек от границата. Балинор връхлетя светкавично и ги повали с изпуснатия меч, който беше грабнал пътьом. После изчезна. Дюрън и Дейъл го следваха само на няколко крачки. Мениън остана сам, загледан след тях. Държеше раненото тяло на самопровъзгласилия се крал на Калахорн и го люлееше леко. Хендъл мълчаливо се изкачи по стълбите и застана до него, като поклащаше тъжно посивялата си глава. Принцът беше още жив. Дишаше слабо и учестено, и от време на време клепачите му потрепваха. Джуджето мрачно се наведе към лежащото в ръцете на Мениън отпуснато тяло, изтегли смъртоносното оръжие и го захвърли отвратен. После помогна на планинеца да вдигне ранения. Внезапно очите за миг се отвориха. Паланс промърмори нещо тихо, с едва доловим шепот и отново изпадна в безсъзнание.

— Вика Шърл, — прошепна Мениън и очите му се напълниха със сълзи, когато погледна Хендъл. — Продължава да я обича.

В коридора навън Балинор и братята елфи се мъчеха да настигнат бягащия Стенмин. Настъпила беше истинска суматоха. Стражите, домашната прислуга и посетителите се суетяха из изпадналия в паника дворец. Викове на ужас отекваха от древните стени, оплакваха смъртта на краля и предупреждаваха, че има убийци, готови да избият всички. Към засилващия се хаос се прибавиха и шумовете на друга битка, които се носеха откъм портите на двореца. Балинор и двамата братя едва си проправяха път през скупчените на групички уплашени хора, които изпадаха в истерия при вида на извадените оръжия. На няколко пъти войници от стражата се помъчиха да им препречат пътя, но всеки път огромният човек от границата, без да спира, ги отблъскваше встрани, впуснал се след облечената в червено фигура. Когато тримата преследвачи стигнаха до централния коридор, Стенмин все още се виждаше, но се беше шмугнал сред множеството от хора и вече се отдалечаваше. Обзет от неописуем гняв Балинор летеше напред и безпощадно отхвърляше встрани всеки, който му се изпречеше на пътя. Лицето му беше свирепо, зловещо.

Изведнъж вратите на замъка се раздрусаха под напора на множество биещи се мъже и се отвориха с трясък точно пред огромния човек от границата и двамата му приятели елфи. Настана пълно объркване, когато в коридора и в залите зад него влетя група войнствено настроени мъже, които викаха името на Балинор и размахваха оръжията си. В първия момент принцът не успя да разбере кои са. После видя символа на Граничния легион — леопарда. Някои от малкото стражи на замъка се разбягаха, другите хвърлиха оръжието си и бяха заловени. Войниците на легиона моментално забелязаха Балинор, втурнаха се към него, грабнаха го и с радостни викове го вдигнаха на раменете си. Дюрън и Дейъл бяха отделени от него и ликуващите мъже им преградиха пътя към бързо отдалечаващия се Стенмин. Балинор се развика. Замята се ожесточено и настървено се мъчеше да се изскубне. Но огромната група от тела го притисна с тежестта си и той не издържа на напора, който внезапно го повлече обратно към мазето.