Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Сети се за Ивънтайн и за могъщите армия на елфите и се чудеше, дали щяха да успеят да стигнат навреме до Тирзис. Граничният легион нямаше да може да се справи без огромната им мощ и ордите на Господаря на магиите щяха в крайна сметка да пробият отбраната на града. Вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино, която загря гърлото му. Проницателните му очи наблюдаваха останалите и за момент се спряха върху угриженото лице яа Мениън Лий.
Слабият планинецът беше погълнал лакомо вечерята ся, след като не беше ял почти нищо в продължение на двадесет и четири часа. Свърши много преди другите, сипа си още една чаша вино и не преставаше да обсипва Балинор с въпроси за следобедните сражения. Сега, в спокойните ранни часове на утрото и с виното, което се разливаше по тялото му като приятна дрямка, изведнъж му се стори, че ключът към всичко, което се беше случило след потеглянето им от Кълхейвън, и към всичко, което предстоеше да се случи, беше Аланон. Вече не беше в състояние да мисли нито за Ший, нито за Меча, нито дори за Шърл. Съзнанието му беше изцяло погълнато от загадъчната, сурова фигура на тайнствения друид, Аланон държеше отговорите на всички въпроси. Единствено той знаеше тайната на талисмана, който хората наричаха Меча на Шанара. Единствено той знаеше целта на появата на призрачния дух в Шейлската долина — друида Бремен, човек, умрял преди повече от петстотин години. Единствено той, при всяка една стъпка по време на пътуването до Паранор, беше знаел какво да очаква и как да се справя с положението. Въпреки това мъжът си беше останал една загадка.
Сега той не беше при тях и само Флик, ако все още беше жив, можеше да го попита какво става Оцеляването на всички зависеше от Аланон, но какво щеше да направи той? Какво му беше останало, след като не притежаваха Меча на Шанара? Какво му беше останало, след като младият наследник на Шанара беше изчезнал, а нищо чудно и да е мъртъв? Мениън прехапа гневно устната си, когато омразната мисъл се прокрадна в мозъка му и веднага я прогони. Ший трябва да е жив!
Мениън проклинаше всичко, което ги беше забъркало в цялата тази история и ги беше довело до този печален край. Оставили се бяха да бъдат притиснати до стената. Но все още имаха една възможност. В масовото изтребление на утрешната битка щяха да загинат човешки същества и малцина, ако изобщо някой остане жив, ще знаят причината. Това беше неизбежна част на всяка война — хората умираха, без да знаят защо. Така си беше от векове. Но тази война беше извън всякакъв човешки разум, тази война се водеше между нематериален дух и простосмъртни. Как е възможно зло като Господаря на магиите да бъде унищожено, когато то дори не може да бъде разбрано? Единствено Аланон изглежда разбираше напълно истинската му същност. Но къде беше друидът, когато те се нуждаеха от него повече от всеки друг път?
Свещите на масата пред тях догаряха бавно и в уединената стая ставаше все по-тъмно. По дървените, украсени с гоблени стени, факлите пращяха тихо в железните си поставки и петимата започнаха да шепнат, сякаш нощта беше дете, което можеше да се сепне ненадейно на сън. Сега град Тирзис спеше, а в поляните под него — спеше и армията на Северната земя. В тишината и усамотеността на осветената от луната нощ сякаш всички форми на живот спяха спокоен сън, а тази война, с обещанието си за смърт и болка, като че ли беше някакъв смътен, почти забравен спомен от минали години. Петимата си говореха тихичко за по-добри дни и за приятелството, което ги свързваше. Но нито за миг не можеха да се освободят от горчивината, че ужасът на войната ще дойде с изгрева на слънцето и е толкова неизбежен, колкото и мракът на Господаря на магиите, който се приближаваше бавно и неотклонно от север, за да духне като свещички крехките пламъчета на живота им.
ГЛАВА 30
Сутринта на третия ден откакто бяха започнали! да преследват Орл Фейн, поройните дъждове, конто се бяха изсипали върху огромната пустош на Северната земя, понамаляха Слънцето отново се появи като размазана бяла топка и засвети през мъгливата тъмнина, оставена от черната стена на Господаря на магиите, която, след като премина с беса на стихийно бумтяща пещ, изчезна в разкаляния и осеян с камъни терен. След бурята контурите на местността бяха изцяло променени. Дъждът беше помел почти всичко, което нарушаваше разнообразието и беше оставил само четири еднакви хоризонта от скалисти възвишения и разкаляни долини.