Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
Изненада — и нещо по-силно от притеснение — се появи по лицето му, когато Макс оголи зъби и изръмжа заплашително.
Кастило остана не по-малко изненадан, когато Дешамп поздрави Янош на унгарски:
— Янош, стари приятелю, как си?
Янош се измъкна от колата, кимна, но не отговори. Даде знак на мъжете от охраната да вдигнат бариерата и махна на беемвето да премине.
Кастило се обърна към Дешамп.
— Нарочно ли не ми каза, че познаваш Янош? — попита Кастило.
— Мислех, че достатъчно ти се е натрупало на главата, шефче, не исках да те притеснявам допълнително.
— Ами Певснер? И него ли познаваш?
Дешамп кимна.
— Запознал съм се с много хора покрай работата — отвърна агентът.
Бяха по средата на пътя към дома на Певснер, когато Янош ги настигна в черния „Мерцедес S600“ на Певснер и ги задмина.
Александър Певснер, копие на британски аристократ — яке от „Бърбърис“, кадифен панталон, карирана риза и вълнен каскет — ги чакаше на вратата. Янош бе застанал зад него.
— Върви да ми отвориш вратата, Лестър — нареди Кастило. — Искам да си помисли, че си шофьорът на посолството.
— Слушам, господине.
— След това извади брашното и кленовия сироп от багажника.
— Слушам, господине.
— Hola, Алекс! — провикна се на испански Кастило, докато слизаше от автомобила. — Виждам, че си се разхождал под дъжда.
— Бях в конюшнята — отвърна Певснер.
— Как сте, господин Респин? — провикна се весело Дешамп на руски. — Щом зърнах Янош, се сетих, че сте някъде наблизо. Отдавна не сме се виждали.
— От девет години — уточни Певснер след дълго мълчание. — Толкова време мина, че вече забравих под какво име се подвизавахте.
— Май и аз съм забравил — отвърна Дешамп. — Дали не беше Сафри?
— Не беше това — отвърна Певснер. — Как се казвате напоследък?
— Дешамп. Едгар Дешамп. Ами ти, Василий?
— Господин Дешамп, радвам се да ви видя след толкова много години, но съвсем не сте стар и приятел, както ме подведе да мисля общият ни познат.
— С огромно съжаление трябва да ти кажа, Алекс — намеси се Кастило, — но въпросният стар приятел съвсем не е сигурен, че ти все още си ми приятел.
— Защо Чарли все те нарича Алекс, Василий?
— Защото така се казвам — сопна се Певснер.
— Господине, къде да оставя чувалите? — попита Лестър Брадли.
Певснер погледна какво носи Брадли.
— Случайно минавах покрай един клуб „Сам“ — обясни Кастило. — Сетих се, че Сергей и Александър обожават палачинки, и си казах: „Давай!“
— Дай ги на Янош — нареди Певснер.
— Какво толкова, аз ще ги занеса — отвърна Кастило. — Ако Янош ги поеме, ще трябва да премести ръка от пистолета си, а знам, че това му е безкрайно неприятно. — Той пое брашното и кленовия сироп от Брадли. — Това е всичко засега, Брадли — каза той и се обърна към Певснер. — Няма ли да ни поканиш, Алекс?
Певснер въздъхна шумно, поклати глава, обърна се и отвори вратата на къщата.
Янош ги последва вътре.
— Току-що си спомних кога те видях за последен път, Василий… извинявай, Алекс — обади се Дешамп.
— Къде? — полюбопитства Певснер.
Дешамп се обърна към Кастило.
— Помниш ли, когато Лоран-Дезире Кабила се опитваше да свали Мобуту Сесе Секо в Конго, Чарли?
— Смътно. Кога беше това? През 1997 или 1998?
— Деветдесет и седма. Добрите имали нужда от оръжие, затова се обадих на Алекс… всъщност Алекс от Александър ли идва?
— Името ми е Александър Певснер — отвърна с леден глас Певснер, — както ти е добре известно.
— Точно така — отвърна Дешамп. — Та обадих се аз на Александър и той не само че имаше онова, което бе нужно на добрите, ами го предложи на прилична цена и бе готов да го превози от мое име. Тъкмо се бе сдобил с първия си „Боинг 737“. Преди това имаше — извинявай, Александър, но това е истината — два, може би три разнебитени „Антонов“, които непрекъснато сервираха разни неприятни изненади.
Кастило погледна Певснер. По изражението му не можеше да се разбере нищо, ала очите му можеха да прогорят дупка през сърцето на стария агент на ЦРУ.
Дешамп продължи:
— Проблемът беше, че искаше плащане в брой при доставката, нали така, Александър. До този момент все си мислех, че партньорите ме знаят като честен човек. Преди се бяхме занимавали доста с тази работа и той винаги си бе получавал парите. А и в тази сделка нямаше кой знае какво. Няколкостотин „Калашников АК–47“, муниции, няколко гранатомета и десетина леки картечници „Браунинг“, останали от Виетнам. Нали така, Александър?
— Всички сме наясно, че не си тук, за да си припомняме миналото — заяви Певснер. — Мога ли да се надявам, че този цирк скоро ще свърши?