Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Раздавачът Бонифас бе толкова потресен от това убийство, чиито ужасни обстоятелства се мяркаха непрекъснато пред очите му, че почувствува слабост в краката и произнесе високо:
— Дявол да го вземе, какви гадове има на този свят!
След това пъхна пак вестника в книжната му ролка и отново закрачи, а в главата му упорито се въртеше картината на злодеянието. Той стигна скоро до жилището на господин Шапати, отвори вратичката на малката градинка и се приближи до къщата. Постройката беше ниска, с приземен етаж и мансарда. Беше отдалечена най-малко на петстотин метра от най-близката съседна къща.
Раздавачът изкачи двете стъпала на външната стълба, хвана дръжката на бравата и се опита да отвори вратата, но откри, че е заключена. И тогава забеляза, че капаците на прозорците бяха затворени — явно, никой не беше излизал още от къщата.
Обхвана го безпокойство, защото, откакто беше дошъл, господин Шапати ставаше винаги рано. Бонифас извади часовника си. Беше едва седем часът и десет минути — значи беше дошъл близо един час по-рано от обикновено. Все едно, по това време бирникът би трябвало да бъде вече на крак. Тогава раздавачът направи една обиколка около жилището, като пристъпваше предпазливо, сякаш се боеше от нещо. Не забеляза нищо подозрително, освен следи от мъжки обувки в една леха с ягоди.
Но, минавайки край един прозорец, Бонифас изведнаж застана неподвижно, скован от ужас. Някой стенеше в къщата.
Раздавачът се приближи и като прекрачи през една леха от чимшир, долепи ухо до капака на прозореца, за да чува по-добре — нямаше съмнение, някой стенеше в къщата.
Бонифас чуваше съвсем ясно дълги мъчителни въздишки, нещо като хъркане, шум от борба. След това стоновете станаха по-силни, по-чести, усилиха се още повече и се превърнаха във викове.
Тогава раздавачът, у когото вече не остана и следа от съмнение, че в този миг в къщата на бирника се извършва някакво престъпление, си плю на петите, прекоси градинката и хукна през полето, през посевите, тичайки с всички сили, размятал чантата си, която го удряше по кръста. Най-сетне пристигна изнемощял, задъхан, обезумял пред вратата на участъка.
Старшията Молатур, с чук и гвоздеи в ръка, поправяше един счупен стол. Стражарят Ротие стискаше между коленете си повредения стол и крепеше един гвоздей до самото счупено място, а старшията, хапейки мустаците си, опулил овлажнелите си от напрежение очи, удряше всеки път върху пръстите на своя подчинен.
Щом ги забеляза, раздавачът извика:
— Елате бързо, убиват бирника, бързо, бързо!
Стражарите прекъснаха заниманието си, повдигнаха глава и го загледаха с онзи учуден израз на изненадани хора, ядосани, че са ги обезпокоили.
Бонифас, виждайки, че те са повече изненадани, отколкото разтревожени, повтори:
— Бързо, бързо! Крадците са в къщата, чух викове, да вървим по-скоро.
Старшията остави чука на земята и запита:
— А как узнахте вие за това произшествие?
Раздавачът поде:
— Носех вестника и две писма, но видях, че вратата е заключена и си казах, че бирникът не е станал още. Направих една обиколка около къщата, за да се уверя в това, и чух стенания, сякаш душеха или колеха някого; тогава хукнах с всички сили да ви намеря. Да вървим по-скоро.
Старшията се изправи и попита:
— А вие лично не се ли притекохте на помощ?
Обърканият раздавач отговори:
— Боях се, че сам няма да мога да направя нищо.
Тогава, убеден вече, старшията заяви:
— Само да се облека и тръгвам с вас.
Той влезе в участъка, следван от своя подчинен, който носеше стола.
Стражарите се появиха почти веднага и тримата заедно се отправиха бегом към мястото на престъплението.
Когато наближиха къщата, те забавиха крачките си от предпазливост, а старшията измъкна револвера си; след това се промъкнаха съвсем тихо в градинката и се приближиха до стената. Нямаше никакви нови признаци, че злодейците са си отишли. Вратата беше все тъй заключена, а прозорците — затворени.
— Пипнахме ги — прошепна старшията.
Чичо Бонифас, треперещ от вълнение, го заведе от другата страна на жилището и като му посочи затворените капаци на един от прозорците, каза:
— Ето тук е.
Старшията се приближи съвсем сам и прилепи ухото си до капака. Другите двама чакаха, приковали поглед върху него, готови на всичко.
Той остана дълго време неподвижен, заслушан. За да притисне още по-добре главата си до дървения капак, беше свалил триъгълната си шапка и я държеше в дясната си ръка.
Какво чуваше? Безизразното му лице не разкриваше нищо, но изведнаж мустаците му щръкнаха, бузите му се разтеглиха в беззвучен смях и като прекрачи отново чимшира, старшията се върна при другите двама, които го гледаха изумено.