Ковачница на мрак

— А аз Галар Барас, който ни чака отвън — каза Хенаралд.

Андарист последва Силхас извън залата.

След загадъчната среща между жената азатанаи и Майка Тъма дните и нощите бяха напрегнати. Наносите, оставени от придошлата река, все още зацапваха основите на градските здания, досущ като мръсна длан на древен бог. Десетина граждани се бяха удавили, затворени в мазета или понесени от отдръпващите се течения. Всички рибари, кръстосващи по Дорсан Рил, си бяха заминали — нито една лодка не бе останала в Карканас и разправяха, че горите вече гъмжали от Отрекли се, тръгнали в поход — накъде, никой не знаеше.

В цитаделата цареше объркване и раздор. За висшата жрица Синтара, с избледняла от всякакво здраве и живот кожа, говореха, че била избягала да подири убежище незнайно къде.

Келарас почти нищо не разбираше от всичко това. Имаше чувството, че светът се тресе, подмята ги насам-натам и опората под краката му е несигурна, все едно самите природни закони са станали вече неблагонадеждни. Жречеството беше в хаос. Вярата се превръщаше в бойно поле и мълвата разнасяше приказки за пролята в горите кръв, Отрекли се, избити в колибите им. А през това време, доколкото Келарас можеше да прецени, господарят му не бе направил нищо. „Подготвя сватбата на брат си, както би направил баща, ако бащата все още бе жив. Чака новия си меч, който сякаш не е склонен да държи, още по-малко да използва.

Празек и Датенар се напиват всяка нощ, взимат курви и жрици в леглата си и ако очите им са измъчени — уловени в миг на размисъл, — то тъкмо там се таи ужасната причина и никъде другаде.“

Сега Келарас вървеше със своя господар, с Хенаралд и Галар Барас зад тях, а коридорите изглеждаха влажни и мухлясали, гоблените по стените миришеха на плесен, камъкът под краката му беше хлъзгав. Все едно тресавище се беше надигнало, за да погълне Карканас — водна обсада срещу пръстта и всяка стена подровена под уж твърдата повърхност.

Слуховете, кръжащи около легиона на Урусандер, бяха, според капитана, най-обезпокоителните от всички. Цели части бяха напуснали гарнизоните си и разформировани отряди бродеха в земите наоколо. Хун Раал беше напуснал Карканас през нощта и местонахождението му беше неизвестно.

„Когато верите хванат нож, всеки бог трябва да обърне гръб.“

Никога не се беше замислял много за Отреклите се. Бяха хора от горите, реките и обрулените голи хълмове. Кожата им беше с цвета на земята, на която клечаха, очите им бяха с мътния цвят на потоци и блата. Бяха плашливи и необразовани, затънали в суеверия и загадъчни тайни ритуали. Не можеше да си представи, че са способни на заговора да се внедрят, който им се приписваше сега.

Приближаваха се към Залата на Нощта. Въздухът в коридора бе странно студен и вмирисан на глина.

— Наистина е обременена — каза Хенаралд зад тях.

Аномандър вдигна ръка и спря. Обърна се към лорд Хуст.

— Това е безразличие, сър.