Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Тялото на благородничката беше топло под неговото и въпреки всички отоци — възхитително меко. Пресегна се, за да я притисне до себе си — под воя на другите — и зашепна в ухото й: молеше я за прошка.
Много по-късно му казаха, че е издишала сетния си дъх, докато била под него, и Нарад чак тогава осъзна, че в онази сутрин, върху камъка на домашното огнище, красотата е умряла в ръцете му.
Кадаспала се събуди стъписан. В ума му бе останало ехото от някакъв писък — ужасен сън, който дори не можеше да си спомни. Потърка лицето си, погледна се в смътната утринна светлина и видя, че отеклото му бедро се е подуло — беше два пъти по-дебело от другото. Простена и отново се отпусна на гръб.
Но смътните писъци не заглъхнаха. Изобщо не заглъхнаха.
„Не. О, не, не, не, не…“
Заряза кутиите с бои и четки, успя някак да се изправи и закуцука през вълни от заслепяваща болка към пътя. Опита се да затича, а кракът му се повлече под него и дъхът заизлиза накъсан от гърлото му.
Слънцето се изкатери през дърветата. Кадаспала куцаше по пътя и се чудеше що за лудост го е обзела. Не беше възможно да е чул нещо истинско. Разстоянието беше много голямо — бягал беше вечно по този път. Левги, десетки левги — но не, въздухът все още беше студен от отминалата нощ. Мъгла бе надвиснала над реката като дим.
Едва можеше да върви, още по-малко — да тича.
Когато пред очите му изникна къщата на Андарист, Кадаспала спря. Видя каретата, но конете ги нямаше. Нямаше никакво движение — нито един Домашен меч или слуга.
Закуцука отново напред.
Трупове по земята. Домашните мечове на баща му и други. Виждаше лица, които беше познавал през целия си живот, всички — плоски като най-тънък пласт боя, очите им бледи и празни под клепачите. И навсякъде — зловещите багри на зейнали рани. Когато вдигна ръце към лицето си, усети само изтръпналост, сякаш дори сетивата се бяха отдръпнали.
Пръстите му мушкаха във въздуха.
Входната врата на къщата беше изкъртена.
От Кадаспала излизаше звук. Нечовешки вик, вик от нещо, което пропадаше в яма, в бездна, пропадане в безкрайни дълбини. Викът го обкръжи, поздрави празното утро и безчувствената му светлина, а кръвта по земята правеше сенки под неподвижните тела. Видя отворената врата на каретата и още тела зад нея — още Домашни мечове, още непознати в мръсни дрипи, още зяпнали очи, както винаги зяпат мъртвите очи.
На стъпалата на къщата лежеше мъж, загърнат във фино вълнено наметало, синьо като нощ. Сивата коса бе полепнала от черна засъхнала кръв. Пръстите на Кадаспала заиграха трескаво — резки удари на невидимата четка — и през цялото това време викът продължи, като на погубена душа, душа, пропадаща вечно в бездната.
Прекрачи тялото на баща си, а след това и на Крил Дурав. И видя застиналото, оцапано с кръв тяло на Ефала.
А после застана пред камъка на огнището.
Това не беше тя. Това… нещо. „Не тя. Никога тя. Не знам коя е това. Това не е…“
Лицето беше съвсем сбъркано. Бледите страни, подутите и разкъсани устни. Никога не беше виждал тази жена. Беше зяпнала в тавана. Неволно пристъпи към нея, за да улови този празен поглед. Чу собствения си вой. Наведе се още по-близо, загледан в играта на собствената си сянка, хлъзнала се над лицето й. Най-сетне погледна в очите й.
Пръстите му се свиха като нокти на хищна птица. Пронизителният звук изпълни залата, забушува неистово, остана заклещен в ъглите, изтръгна се и се понесе нагоре към тавана. Набираше сила и се извисяваше, все по-нагоре. Звук, вкусил кръв, звук, надушил ужаса. Той залитна назад и се свлече на колене.
„Енесдия.
Не ме гледай така. Недей…“
Пръстите му се вдигнаха, очите му се взираха в озлочестеното тяло, проснато върху камъка на огнището, и невидимите четки пронизаха.
Очите му. Дълбоко.
Болката беше стъписваща, главата му се отметна, но художникът не можеше да пусне — четките се забиваха все по-дълбоко, прогизнали от червена боя. Викът вече беше писък сред хор от гласове и изригваше от устата му несекващ. Усети как пръстите му се вкопчиха в очите, усети как стискат здраво.
А след това ги изтръгна.
И тъмнината поднесе съвършения си благослов, а той потръпна като в екстаз.
Викът в черепа му затихна и остана само един, самотен и треперещ глас.
„Това е единственият въпрос, който терзае всеки художник, въпросът, на който никога не можем да отговорим. Как рисува човек любовта?“
Четките бяха свършили работата си. Всички богове на цветовете бяха мъртви. Кадаспала седеше отпуснат, стиснал очите си в ръце.
15.
— Първи сине, вземи меча в ръцете си.
Келарас стоеше до вратата и не откъсваше очи от великолепното оръжие, което Хуст Хенаралд беше развил. Като че ли разделяше масата, на която лежеше, готово сякаш всеки миг да разцепи света на две. Лорд Аномандър, със загърнатото му в сянка лице, не посегна към меча.