Ковачница на мрак

Писмото затрепери в ръцете й. Мъже като Аномандър заслужаваха да остават непроменими или поне така беше вярвала винаги и искаше да се придържа към тази вяра, сякаш тя можеше да опази миналото, което бяха споделили. Слухът за преобразяването му под влиянието на загадъчната сила на Майка Тъма я плашеше. Нямаше ли достатъчно тъмнина вътре в тялото? Но всъщност само споменът не се променяше, от времето преди войните, и макар той да я измъчваше в последно време, беше достатъчно благоразумна, за да не вини никого освен себе си.

Как щеше да го види този път? Какво можеше да каже в отговор на тази лична покана от един стар любовник да бъде до него на сватбата на брат му? Лицето му се беше втвърдило, опълчвайки се дори на мекото обещание на дъжда. А сега щеше да се яви пред нея като затворен в себе си човек, настръхнал и отчужден.

Боеше се, че жестът му е израз на съжаление, и се срамуваше от слабостта си пред него.

Слугите долу бяха улисани в чистенето на тиня и смет от потопа. Писмото, което държеше, беше отпреди няколко дни и все още не бе отговорила, а това само по себе си беше неучтиво и никакви наводнения не можеха да бъдат оправдание за мълчанието й. Но може би той вече бе забравил за предложението си. В Цитаделата беше имало вълнения. Като Първи син, той вероятно се чувстваше затруднен от обстоятелствата дотолкова, че вниманието му да бъде отвлечено дори от сватбата на брат му. Всъщност не беше невъзможно да си представи, че ще закъснее за сватбеното тържество и ще потърси само прошка в очите на Андарист. Една жена под ръка с Аномандър в такъв момент обещаваше само неудобство и почти нищо друго.

Насроченото време наближаваше. Тя имаше да свърши още много неща тук в къщата. Всички складове в мазетата бяха съсипани и наводнените помещения се бяха превърнали в блато от подпухнали гниещи храни и малки космати телца на мишки, които се бяха удавили или затънали в тинята. Нещо повече, в деня на потопа старата баба на личната й слугиня беше умряла, може би от паника пред нахлуващите тъмни води в спалнята й, тъй че във въздуха в стаите долу витаеше скръб, а опечалената слугиня заслужаваше утешение.

Но вместо да се заеме с всичко това, ето, че седеше в кабинета си, облечена не както подобава за господарка на къщата, нито в изящно женствения тоалет, подходящ за присъствие на сватбено тържество. Беше облечена като за война. Бронята й беше чиста, щавената кожа — гъвкава и лъсната до блясък. Всички бронзови нитове бяха на мястото си и всеки блестеше като излъскан скъпоценен камък. Всяка катарама и тока беше в изрядно състояние. Оръжието на кръста й беше великолепен иралтански меч отпреди четири столетия, тачен заради честната му служба. Лежеше в ножница от лъскаво черно дърво, обковано със сребро, с ефес също от сребро, излъскан от вътрешната страна от непрекъснатия допир до прасеца й.