Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
„Живеят уважавани. В името на Бездната, жено, смяташ ли, че това ще замени самоуважението? Няма. Лъжеш се. Всички се лъжем.“
— С мен ли си, Вафт?
— Да.
Напред по пътя просветна, дърветата оредяха, пънове изникнаха от стъпканите треви. Очите му откроиха тъмните очертания на карета и редица коне, вързани за въже, изпънато между две знамена, мъждукане на гаснещ огън.
И човешки фигури в края на поляната — неподвижни и зяпнали сякаш право в Нарад.
Внезапно отекнаха викове, желязо изсъска в ръба на ножница и…
— Напред! — изрева жената до него.
И изскочиха на сечището, в откритите дворове на Великия дом на Андарист.
Лорд Джаен беше останал напълно облечен през нощта, като в бдение. Обикалял беше да проверява Домашните мечове и да говори тихо с постовете. Андарист и свитата му бяха поне на ден път оттук, а гостите щяха да го последват на следващия ден. Крачките му отмерваха нощта в бавна спирала, която най-сетне го върна отново до гаснещия огън.
Сърцето го болеше за дъщеря му, за слепотата на младостта. Всяка мисъл за заложник Крил го съкрушаваше: изпитваше страх за младия мъж, комуто навярно щеше да се наложи да защити дома Инис от атака; болка заради раните, които дъщеря му му беше нанесла.
Не съжалението беше същинското проклятие. Беше позволил на старостта да го обсеби, сякаш старческата досада бе сетният дар към него самия — блажената прегръдка на равнодушието под маската на мъдрост. Отегчение чакаше всяка нехайна душа, все едно колко стара, все едно с какъв ранг и титла. Знаеше, че го очакват още столетия, но това беше истина, пред която не можеше да се изправи, без да потръпне от страх. Същинското проклятие, онова, което изпълваше душата до пръсване, беше умората. Не на плътта, макар че и това играеше своята роля, а на духа. Започнал бе да разпознава в себе си някакво окаяно нетърпение: злочестието на човек, който очаква и иска да умре.
Загуба и разбити сърца можеха да се понесат от младия, със силна воля и със здрав дух. Не притежаваше ни една от тези черти, тъй че стоеше в очакване скоро да отдаде единствената си дъщеря, скоро да предаде в ръцете й всички обещания на младостта и ни едно от неизречените съжаления, както подобаваше за гаснещ баща. „Оставам назад и съм доволен от това. Толкова доволен, колкото може да бъде всеки стар глупак. Навярно ще се отдам на пиене. Някоя мръсна отрова на безпаметност, за да потъвам ден и нощ в забрава.
Ненужен повече… Защо усещането за такива неща трябва да е толкова жестоко?“
Загледа се в изстиващия огън и тлеещите въглени, съхранили старите си форми на съчки и клони. Всяко гаснещо огнище беше дом за крехки призраци и светлината на жаравата бе само споменът за живот. Това и нищо…
Внезапно движение го накара да се обърне. Един Домашен меч извика — и Джаен видя как стражите му извадиха оръжия, видя как се стегнаха в плътна редица. А от гората изригнаха тъмни сенки — блесна оголено желязо…
Изумен и невярващ, лорд Джаен издърпа меча си. Втурна се към каретата и заудря с дръжката по вратата.
— Вън! Веднага! Вън!
Слугинята, Ефала, изпълзя изпод впряга, замаяна от съня. Джаен я сграбчи за ръката и я вдигна. Разтърси я.
— Чуй ме — вземи дъщеря ми — бягайте към къщата. Разбра ли ме? Към къщата! — Блъсна я силно към каретата и се обърна рязко.
Домашните му мечове отстъпваха в плътна редица около каретата, откъм страната срещу гората.
Чу как се люшна и отвори вратата зад него. Чу уплашения вик на дъщеря си, докато Ефала я дърпаше навън.
— Отстъпваме! — извика Джаен на Домашните мечове. — Назад към къщата. Назад!
Стражите му оформиха извита линия и заотстъпваха бързо. Джаен погледна през рамо и видя, че двете жени тичат към къщата.
Нападателите връхлитаха. Бяха твърде много.
— Задръжте ги! — заповяда той.
Първата редица на врага стигна до Домашните мечове. Задрънчаха оръжия, засякоха мечове. Двама от стражите му паднаха под напиращата вълна. Другите продължаваха да се бият, сечаха отчаяно по забиващите към тях мечове. Още един падна с разбит череп.
Останалите продължаваха да отстъпват. Лорд Джаен заотстъпва с тях, безпомощно заклещен между бойците си и двете жени, които се мъчеха да стигнат до къщата. Още миг колебание, а след това Джаен изруга, обърна се и затича след дъщеря си и слугинята. Щеше да задържи вратата, ако можеше, макар да знаеше, че това ще е безсмислено.
Андарист не беше построил крепост. Величествен дом и нищо повече. Вратата нямаше да издържи.