Ковачница на мрак

— Аз вярвам в имена, Аномандър. Силата се разгръща на езика. Една дума забива нокти в ума и държи здраво. Но лорд Хуст ни казва, че този меч е без глас. Все пак, братко, твърдиш, че чуваш воя му. Бих искал да знам: с какво име се назовава този меч?

Аномандър поклати глава.

— Никакво. Чувам само обещание за чистота.

— В своята воля той настоява за най-чистата ръка — каза Хенаралд. — Да извадиш оръжие означава да обявиш край на несигурността. Този меч не търпи съмнение във владелеца си. Той е, благородни господа, меч за Първия син на Тъмата. Ако той го откаже, видял слабост или дефект, или усетил зло намерение в ясната му песен, тогава ще го строша и ще разхвърлям парчетата по света. Никой друг няма да владее този меч. Разберете това за този меч: в ръцете на крал той прави тиранин. В ръцете на тиранин прави проклятие. В ръцете на прекършения прекършва всичко, което докосне.

Думите увиснаха в залата като ехо, което не искаше да замре.

Хуст Хенаралд стоеше изправен високо пред Аномандър — привидение от сажди, остри ръбове, белези и петниста кожа — и Келарас си спомни за първата си среща с лорда, когато сякаш желязо се криеше под плътта и кръвта на Хенаралд; когато сякаш го държаха на място извити железни пръти, все още греещи от пещта. При все това Келарас видя страх в очите на стария ковач.

Силхас Руин проговори в натежалата тишина.

— Лорд Хуст, какво сте направили?

— Има едно тайно място — отвърна Хенаралд. — Познато на мен. Познато на някои азатанаи. Има една ковачница, която е първата ковачница. Зноят й е първият зной. Огънят й е първият огън, роден във времето преди Бягащите псета, във времето на Ересал, които отдавна са изчезнали в степите на юг, където джунглите пълзят до незнайни морета. Няма смърт в тези пламъци. Често са тлеели, но никога не са умирали. В тази ковачница бе направено това оръжие. Един ден, знаех — знам — ще бъда отново дете. — Обърна се и впи твърдия си поглед в Келарас. — Не го ли казах, сър?

Келарас кимна.

— Да, милорд, но признавам, не разбрах тогава. Не разбирам и сега.

Хенаралд извърна поглед и сякаш се смали, като поразен от болка от признанието на Келарас — от невежеството и глупостта му. Махна пренебрежително.

— Детето знае прости неща — промълви той почти шепнешком. — Прости чувства, всяко едно от тях — силно, всяко едно — страстно. Всяко едно — искрено в дръзката си увереност, колкото и да е жестоко.

„Лудостта на желязото е. Това оръжие е изковано от луд.“

— Чистота — продължи Хенаралд, изрече думата като вопъл. — Ние не сме готови за нея. Може би никога няма да бъдем. Лорд Аномандър, моля да бъдете сигурен в отговора си на това: чиста ли е Майка Тъма в мрака, който е изпрела около себе си? Мракът чист ли е? Умират ли съмненията там, където са посети? Вечно излинели за светлина, без почва, която да поеме корените им? Кажете ми, ще бъде ли благословията й като на дете?