Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Скромна? Не! Донесли сме храна и тази нощ ще има пир — нито един войник няма да си отиде без поне една мръвка от бедерин или глиган! — Завъртя се и огледа свитата си, докато не намери когото търсеше. — Имрал! Смъкнете месото от фургоните и го донесете! И намери двестате готвачи, и дано да са трезви вече. Че ако не са, главите ще им откъсна!
Имрал — стар и съсухрен, тялото му сякаш плуваше в древната бронзова броня — отвърна с широка беззъба усмивка, обърна коня си и го срита в лек галоп нагоре по склона.
Гал вдигна ръце към небесата и криле на врани сякаш се разпериха под лактите му.
— Нека треперят Убийците на кучета! — изрева той. — Изгорените сълзи започнаха своя лов!
Кътъл се наведе до ухото на Стрингс.
— Един проблем се реши — младокът от Уик най-сетне стъпи на здрава почва. Една рана се заши… но се отвори друга.
— Друга?
„О, да. Призрачният Юмрук на уикците се надига, непрекъснато. Горкото момиче.“
— Веригата на Колтейн бездруго я беше оковала — да ме прощаваш за каламбура — продължи сапьорът. — Обаче храбро го понесе все пак…
„Нямаше избор.“ Стрингс се обърна към отделението си.
— Строй се! Окопи трябва да се копаят… преди да ядем. — Те запъшкаха и той се намръщи. — И смятайте, че сте извадили късмет — това, че не забелязахме съгледвачите им, не говори добре за способностите ни, нали?
Геслер и Бордюк се приближаваха с отделенията си.
— В случай, че ти се е изплъзнало от ума, Фид, ние също не видяхме кучите му синове — изсумтя Кътъл.
— Прав си — отвърна Стрингс. — Съвсем ми се изплъзна от ума. Ха, и сега пак.
Кътъл почеса отока на брадичката си.
— Странно. Та за какво говорехме?
— За бедерини и глигани май. Прясно месце.
— Хм. Направо ми потекоха лигите.
Гамът спря пред командната шатра. Веселбата вървеше с пълна пара, хундрилите сновяха из лагера и пееха варварските си песни. Въртяха се стомни с ферментирало мляко и Юмрукът бе сигурен, че не един корем, пълен с полуовъглено, полусурово месо преждевременно се е изпразнил в тъмното зад огньовете или скоро ще го направи.
Походът на другия ден щеше да се съкрати наполовина по заповед на адюнктата, макар че дори пет камбани преход щеше да накара повечето войници да съжалят за буйствата си тази нощ.
„А може би не.“
Видя един от морските пехотинци от легиона си. Залиташе, някаква хундрилка го беше яхнала, с крака, увити около кръста му, и ръце — около врата му. Беше гола, пехотинецът — също почти гол. Двамата продължиха на зигзаг, подминаха го и изчезнаха в тъмното.
Гамът въздъхна, придърпа наметалото си и се приближи до двамата уикци, стоящи на пост пред шатрата на адюнктата.
Бяха от клана на Враната, сивокоси и нещастни, че не участват във веселбата. Щом го познаха, отстъпиха встрани. Юмрукът мина между тях, наведе се и се шмугна вътре.
Всички офицери си бяха отишли. Останали бяха само адюнктата и Гал, който се беше изтегнал в някакъв тежък стар и очукан стол, явно докаран на фургоните на Хундрил. Бе свалил шлема си и буйната му къдрава коса се беше смъкнала до раменете му, мазна и лъскава. Черният цвят трябваше да е боя, предположи Гамът, тъй като Гал бе преживял поне петдесет лета. Дългите му мустаци висяха на гърдите; и изглеждаше полузаспал, стиснал в огромната си шепа дръжката на глинена стомна. Адюнктата седеше близо до него, свела очи над мангала и потънала в размисъл.
„Да бях художник, щях да нарисувам тази сцена. Точно този момент, и нека всички да се чудят.“ Той пристъпи до масата с картите, където чакаше друга стомна.
— Армията ни е пияна, адюнкта — промърмори Юмрукът и си наля пълна чаша.
— Като нас — избоботи Гал. — Армията ви е загубена.
Гамът погледна Тавори, но реакция не последва. Вдиша дълбоко и се обърна към хундрила.
— Тепърва ни чака решително сражение, главатарю. Тъй че тепърва предстои да познаем себе си. Това е всичко. Не сме загубени…
— Но все още не сте и намерени — довърши озъбен Гал. И надигна стомната.
— Какво, да не би да съжалявате за решението си да се присъедините към нас?
— Ни най-малко, Юмрук. Моите шамани разгадаха пясъците. Много научиха за бъдещето ви. Четиринадесета армия я чака дълъг живот, но този живот ще е неспокоен. Обречени сте да търсите, вечно да преследвате… нещо, което дори не знаете и може би никога няма да разберете какво е. Като самите пясъци. Вечно скитане.
Гамът се намръщи.
— Не се обиждай, главатарю, но не вярвам много в пророчества. Никой смъртен — нито бог — не може да каже, че сме обречени или че бъдещето ни е предрешено. Бъдещето си остава непознато, единственото, над което не можем да наложим шаблона си.