Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Хундрилът изсумтя.
— Шаблоните са жизнената кръв за шаманите. Но не само за тях, нали? Драконовата колода — не я ли използват за пророкуване?
Гамът сви рамене.
— Някои наистина залагат много на Колодата, но аз не съм от тях.
— А в историята не виждаш ли шаблони, Юмрук? Сляп ли си за циклите, които преживяваме? Виж тази пустиня, тази пустош, през която вървите. Вашата империя не е първата, която иска да я владее. А племената? Преди Хундрил, преди Керан Добрай и Трегин тук са живели Санидите, и Орутите, а преди тях е имало други, чиито имена са забравени. Виж рухналите градове и старите пътища. Цялото минало е шаблони и тези шаблони остават под нозете ни, докато звездите отгоре разкриват своите шаблони — защото звездите, в които се взираме нощем, не са нищо друго освен илюзия от миналото. — Вдигна отново стомната и се вторачи в нея. — Тъй че миналото е под и над настоящето, Юмрук. В тази истина са се вкопчили моите шамани, в костите, в които бъдещето се е впило като жива плът.
Адюнктата бавно се извърна и изгледа главатаря.
— Утре ще стигнем до брода на Ватар, Гал. Какво ще намерим там?
Очите на хундрила блеснаха.
— Това ти ще го решиш, Тавори Паран. Мястото е гибелно и ще ти изрека словата му — слова, които други не ще чуят.
— Бил ли си там? — попита тя.
Той кимна, но не добави нищо повече.
Гамът отпи глътка вино. Нещо странно имаше в тази нощ, в този миг тук, в шатрата на адюнктата, нещо, от което настръхваше. Чувстваше се не на място, като пълен невежа, случайно попаднал сред мъдри схолари. Веселбата из лагера вече затихваше и той знаеше, че призори ще цари пълна тишина. Пиянската забрава всеки път му напомняше за малка, временна смърт. Гуглата газеше там, където бе стоял разумът, и тленната плът боледуваше след стъпките божии.
Гамът остави чашата си на масата и каза:
— Моля да ме извините. Тук е… задушно.
Никой от двамата не му отвърна и той излезе навън.
На пътеката между двамата уикски стражи спря и погледна нагоре.
„Древна светлина, нали? Ако е така, то шарките, които виждам, отдавна са изчезнали. Мъртви са шаблоните. Не си струва да се мисли за тях. Истините в тях нямат стойност, нищо друго не предлагат освен смут.“
А нямаше нужда да подклажда този студен огън. Твърде стар беше за тази война. „Гуглата знае, не ми харесваше от самото начало.“ Мъстта бе за младите в края на краищата. Времето, в което чувствата парят най-горещо, когато животът е достатъчно остър, за да реже, достатъчно яростен, за да разкъса душата.
Стресна го някакво едро куче браничар. Навел глава, с мръсна козина, целият в белези, мълчаливият звяр стъпваше тихо по пътеката между редиците шатри. След миг се скри в тъмното.
— Следя го — чу се глас зад гърба на Гамът и той се обърна.
— Капитан Кенеб? Изненадан съм, че още сте буден.
Капитанът сви рамене.
— Това глиганско не улегна добре в корема ми, сър.
— По-скоро ще да е от ферментиралото мляко на хундрилите — как го наричаха?
— Уртатан. Но не, опитвал съм го вече и реших да го избегна. До утре заран подозирам, че три четвърти от армията ще са си взели тази поука.
— А останалата четвъртина?
— Ще са мъртви. — Видя физиономията му и се усмихна. — Простете, сър, просто се пошегувах.
Юмрукът го подкани с жест да тръгне с него.
— И защо следиш това куче, Кенеб?
— Защото му знам историята, сър. Останало е живо от Кучешката верига. От Хисар до Ейрън. Видях го как падна почти в краката на Колтейн. Пронизано от копия. Не трябваше да оживее.
— А как е оживяло тогава?
— Геслер има пръст в тази работа.
Гамът се намръщи.
— Онзи сержант, в легиона на морската пехота?
— Да, сър. Той го намери, с още едно куче. Какво е станало после, представа си нямам. Но и двете животни оживяха от рани, които трябваше да са смъртоносни.
— Някой знахар може би…
— Възможно е, но не и от гвардията на Блистиг — проучих го. Не, тук се крие все още нерешена загадка. Не само кучетата, а и самият Геслер, и ефрейторът му, Сторми, и още един войник… забелязали ли сте странния цвят на кожата им? Те са фалари, но фаларите са светлокожи, а пустинният тен изобщо не прилича на това. Любопитно е също така, че тъкмо Геслер докара „Силанда.“
— Да не би да вярвате, че са сключили сделка с някой бог, капитане? Такива култове са забранени в имперската армия.
— Не мога да отговоря на това, сър. Нито имам достатъчно доказателства, за да повдигна срещу тях подобно обвинение. Засега само държа отделението на Геслер и неколцина други в ариергарда на колоната.
— Тази новина ме притеснява, капитане — изсумтя Юмрукът. — Нямате доверие във войниците си. И ми казвате всичко това едва сега. Мислили ли сте да се разправяте лично със сержанта?