Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Новите допълнения включваха решетката от дървени мостчета над Ямата, на същата височина като балкона, които висяха на железни вериги от сводестия каменен таван. На веригите бяха окачени и пет огромни месингови лампи — всяка с размерите на вана, с фитил, дебел колкото човешка ръка, — които осигуряваха непрекъснато осветление. Те горяха без прекъсване, като при нужда маслото и фитилите им се сменяха от въоръжените с арбалети стражи, които обикаляха по мостчетата.
Тъмнината беше лукс в Ямата.
В изминалите години Ямата бе служила като временен пункт за задържане, каменна кошара за затворниците, които очакваха съд, и осъдените, които чакаха прехвърляне в пограничните гарнизони, в пустинните мини или на галерите на анханския флот, който се намираше в пристанищния град Терана.
Сега нещата бяха различни.
В навечерието на Деня на свети Бърн — преди по-малко от два месеца — армията и жандармерията започнаха системни масови арести на каинисти и техни поддръжници. За задържането им бяха подготвени терени извън донжона, но те скоро се запълниха особено с най-различни нечовеци, които изискваха специални клетки: огрета, тролове, дървесни духчета и каменари, всеки от които представляваше специфична трудност. Огретата, както и троловете, бяха хищници, огромни и невероятно силни, както и природно въоръжени с огромни извити бивни и стоманено твърди нокти; дървесните духчета бяха дребни, не по-големи от птица, и не само можеха да летят, но и притежаваха вродената магьосническа способност да използват Наметалото, което ги правеше практически невидими; каменарите можеха да променят формите на камъните, метала и земята с голи ръце. Естествено, не всички от тези нечовеци бяха истински Последователи на Каин, но Империята и Църквата предпочитаха да предотвратят присъединяването им, затова решиха да екзекутират всички на масово аутодафе, планирано от Патриарха по време на празненствата по случай седмия Фестивал на Възнесението на Ма’елкот.
Кулминацията на фестивала — грандиозният финал на най-величествения фестивал, апогеят на празненствата по случай седмата годишнина от трансфигурацията на Ма’елкот от смъртен бог в истинско Възнесено божество — щеше да е изгарянето на клада на Врага Божи: самия Принц на Хаоса.
Сега Ямата бе препълнена с не чак толкова проблемни улични отрепки: хора, първородни и огрило. От тях също не всички бяха каинисти; напротив, повечето бяха просто улична измет, бандити и дребни престъпници, които се залавяха лесно и така полицаите демонстрираха пред Църквата, че съвестно изпълняват задълженията си.
Ямата можеше да побере четиристотин затворници в сравнителен комфорт; шестстотин или седемстотин щяха да я препълнят опасно. В деня, когато сваляха гореспоменатия Принц на Хаоса по дългото право стълбище, изсечено в скалата под Съдебната палата, което бе единственият изход от донжона, близо хиляда и петстотин души бяха натъпкани в кипящия котел от плът. Никой не можеше да седи, стои или лежи, без да докосва друго живо същество. Докосването, което в студения външен свят би послужило като утеха, се превръщаше в истински кошмар в каменната чаша, чиито стени постоянно бяха покрити с влага от непрекъснатото дишане; в Ямата беше топло и влажно като в нечия уста.
Единственият източник на прясна вода в Ямата бяха три канавки с ширина на човешка длан, прокопани в каменния под. Те започваха от един и същ извор в стената и се сливаха отново в отсрещната стена, където се изпразваха. Тези канавки служеха и за клоака на Ямата.
Политиката в Ямата беше проста: най-здравите, най-силните, най-привилегированите затворници лежаха най-близо до извора. От него до отходния край се забелязваше строга географска йерархия на подчинението, като най-далеч се разполагаха онези, които заради слабостта и плахостта си бяха принуди да пият замърсената с урина и фекалии отпадъчна вода, която се стичаше от по-щастливите части на четиридесетметровия поток.
Хари Майкълсън щеше да бъде затворен в килия в един от коридорите, които се разпростираха във всички посоки от балкона на Ямата като спици на криво колело. Завързан за носилката, неспособен да помръдне, той лежеше безмълвно, като дори не извръщаше глава, за да види накъде го носят; не за пръв път се озоваваше тук и помнеше много добре как изглежда мястото. Миризмата му подсказваше всичко, което би пожелал да узнае.