Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Ако ще стреля по своите, ще убие офицер, а не войник.
Азов застина и се вторачи в него. В същия миг Григорий натисна спусъка.
Първият изстрел попадна в коня и добичето се препъна. Това спаси живота на Григорий, понеже Азов стреля по него, но внезапното движение на коня попречи на точността му. Григорий механично презареди и стреля пак.
Вторият изстрел пропусна. Григорий изруга. Вече наистина беше в опасност. Но и майорът беше в опасност.
Азов се бореше с коня си и не можеше да се прицели. Григорий следеше в мерника олюляването на майора. Стреля трети път и го улучи в гърдите. Гледаше го как бавно пада от коня. Изпита мрачно доволство, когато тежкото тяло пльосна в кална локва.
Конят тръгна нестабилно, после внезапно седна като куче.
Григорий отиде при Азов. Майорът лежеше на гръб в калта, гледаше право нагоре и не шаваше. Беше още жив. Раната отдясно на гърдите му кървеше. Григорий се огледа. Отстъпващите войници засега бяха достатъчно далеч и не можеха да видят ясно какво става. Неговите хора му бяха напълно верни: неведнъж беше спасявал живота им. Опря дулото на пушката в челото на Азов.
— Това ти е за всички добри руси, които погуби, псе такова — каза той. После лицето му се изкриви в гримаса, той показа зъбите си и додаде: — И за моя зъб.
След това натисна спусъка.
Майорът се отпусна и престана да диша.
Григорий погледна хората си.
— За съжаление, майорът беше убит от врага. Изтегляй се!
Войниците му хукнаха с одобрителни викове.
Григорий пристъпи към коня. Животното се мъчеше да стане, но Григорий видя, че кракът му е счупен. Опря пушката до ухото му и изстреля последния си куршум. Конят падна настрани и не помръдна повече.
На Григорий му беше жал повече за животното, отколкото за Азов.
Побягна след своите войници.
II
След като Брусиловската офанзива се забави и спря, разпределиха Григорий в столицата, преименувана сега на Петроград, Санкт Петербург звучеше твърде по немски. Изглежда, изпитаните в бой части бяха нужни за защита на царското семейство и министрите от гневните граждани. Каквото беше останало от батальона, се сля с елитния Първи картечен полк. Григорий се настани в казармата на картечарите на Самсониевски проспект във Виборг, работнически квартал с фабрики и бордеи. Войниците от Първи картечен бяха добре нахранени и подслонени, за да са доволни и да бранят омразния режим.
Григорий се радваше на завръщането, обаче възможността да види Катерина го изпълваше с опасения. Копнееше да я гледа, да чува гласа й и да прегърне детето й, своя племенник. Но го притесняваше желанието му. Тя беше негова съпруга, ала това беше само формално. Истината беше, че тя избра Лев и нейното дете беше на Лев. Григорий нямаше право да я обича.
Дори не беше далеч от мисълта да не й казва, че се е върнал. В град с повече от два милиона жители вероятността никога да не се срещнат случайно беше много голяма. Но и това му се стори трудно поносимо.
През първия ден в столицата не му позволиха да напуска казармата. Дразнеше се, че не може да отиде да види Катерина. Но вместо да излизат, същата вечер двамата с Исак се свързаха с други болшевики в казармата. Григорий се съгласи да започне един болшевишки кръжок.
На другия ден взводът на Григорий беше включен в отряд със задачата да охранява дома на княз Андрей, бившия господар на Петкови, по време на банкет. Князът живееше в розово-жълт палат на Английската крайбрежна, над река Нева. По пладне войниците се строиха на стъпалата. Градът беше мрачен под надвисналите дъждовни облаци, но от всеки прозорец на дома струеше светлина. Зад стъклата, оградени от кадифените завеси, като в театър се виждаха лакеи и прислужници в чисти униформи — бързаха на разни страни, носеха бутилки вино, плата с деликатеси и сребърни подноси с плодове. В салона имаше и камерен оркестър и навън долиташе мелодията. Големите лъскави коли спираха в основата на стълбите, лакеите бързаха да отворят вратите и гостите излизаха — мъжете в черни фракове и с цилиндри, жените загърнати в кожени палта. От другата страна на улицата се струпаха зяпачи.
Позната гледка, но с една разлика. Всеки път, когато някой излезеше от колите, тълпата дюдюкаше и го освиркваше. Навремето полицаите за минута биха разпръснали хората с палките си. Сега нямаше полиция, а гостите с най-голяма бързина се качваха по стълбището между двете редици войници и се стрелваха през парадния вход, явно притеснени да се задържат навън прекалено дълго.