В капана на времето [bg]

Утрото ни посрещна пак сиво. Джейми, вече облечен, стоеше до прозореца.

— Събуди ли се, сасенак? — попита той, когато видя да надигам глава от възглавницата. — Това е добре. Донесъл съм ти подарък.

Посегна към спорана си и извади няколко медни монети, две-три камъчета, къса пръчка, увита с корда, смачкано писмо и оплетени панделки за коса.

— Панделки? Благодаря ти, много са хубави.

— Не са за теб — каза, докато разплиташе смръщен сините панделки от къртичото краче, което носеше като талисман срещу ревматизъм. — Те са за Маги. — Огледа с присвити очи камъчетата на дланта си и, за мое удивление, взе едно и го облиза.

— Не, не е това. — Зарови пак в спорана си.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликнах аз, заинтригувана от това представление. Той не отговори, а извади още шепа камъчета, помирисваше ги и ги прехвърляше, докато не остана само едно. Облиза го, за по-сигурно, после го пусна усмихнат в дланта ми.

— Кехлибар — рече доволен, докато побутвах с пръст назъбената буца. Беше топла и аз почти несъзнателно я стиснах в дланта си.

— Трябва да се полира, разбира се — обясни ми той. — Мисля, че ще стане много хубава огърлица. — Изчерви се леко. — Това е… ами, това е подарък за първата ни годишнина. Като го видях, си спомних за кехлибара, който Хю Мънро ти даде на сватбата.

— Още го пазя — казах тихо. Галех странната малка бучка вкаменена дървесна смола. В кехлибара от Хю, отрязан от едната страна и полиран като малко прозорче, имаше водно конче, застинало завинаги във вечния си полет. Пазех го в сандъчето с лекарствата, най-мощния от всичките ми талисмани.

Подарък за първата ни годишнина. Бяхме се оженили през юни, разбира се, а не през декември, но на датата на годишнината Джейми беше в Бастилията, а аз… аз бях в ръцете на краля на Франция. Не беше време за честване на брачни годишнини.

— Наближава Хогманай[3] — каза Джейми, загледан през прозореца към мекия сняг, който покриваше нивите на Лалиброх. — Хубаво време за начало.

— И аз така мисля. — Отидох до него и го прегърнах през кръста. Останахме така, без да говорим, докато не видях другите малки жълтеникави камъчета, които беше извадил от спорана си.

— А какви са тези, Джейми?

— О, тези ли? Това са медени топчета, сасенак. — Вдигна едно и го посмачка с пръсти. — Госпожа Гибсън от селото ми ги даде. Много са хубави, макар че са прашасали малко в спорана. — Вдигна ръка към мен и се усмихна. — Искаш ли?