Панаир на суетата (роман без герой)

А що се отнася до сър Пит, той се оттегли в същите помещения, където по-рано изгасиха живота на лейди Кроли, и там бе оставен под грижите на мис Хестър, девойката, която бе получила повишение в службата и която го гледаше с голямо усърдие и постоянство. Каква любов, каква вярност, каква преданост могат да се сравнят с тези на болногледачка с добра заплата? Болногледачките оправят възглавниците; те понасят оплаквания и мърморене; виждат как слънцето навън грее и не искат да поизлязат малко; спят в кресла и се хранят в самота; прекарват дълги-дълги вечери, без да правят нищо, отправили поглед към въглените и към гърнето с билките за болния, което къкри на огъня; прочитат докрай седмичното списание, а книгите «Повикът на закона» и «Дългът на човека» представляват литературата, която им стига за цяла година. И ние се караме с тях заради това, че когато роднините им идват да ги видят веднъж седмично, те мушкат тайно малко джин в кошницата им. Дами, любовта на кой мъж е издръжлива дотолкова, че да бди край леглото на своя обект в продължение на цяла година? А пък болногледачката се грижи за вас за десет лири стерлинги на три месеца и ние смятаме, че й плащаме прекалено скъпо. Така поне беше с мистър Кроли, който мърмореше твърде много затова, че плащал половината от тази сума на мис Хестър за непрестанните й грижи около баронета, неговия баща.

През слънчеви дни извеждаха стария джентълмен на терасата със стола на колелца — съвсем същия стол, който служеше на мис Кроли в Брайтън и който пренесоха оттам в Куинс Кроли заедно с някои от нещата на лейди Саутдаун. Лейди Джейн винаги вървеше край стария човек и очевидно бе негова любимка. Когато влизаше при него, той й кимаше продължително и й се усмихваше, а когато си отиваше, издаваше неразбираеми звуци на неудоволствие. И след като вратата се затваряше подир нея, той плачеше и стенеше — и тогава лицето и държането на Хестър, която биваше много мила и любезна в присъствието на господарката си, изведнъж се променяха и тя му се кривеше, сочеше му юмрук и крещеше: «Дръж си езика, дърти глупако!» — а после блъскаше стола му настрани от огъня, който тъй много обичаше да гледа, след което болният старец заплакваше още по-силно. Защото подир повече от седемдесет години хитруване, борби, пиянство, подлости, грешен живот и самолюбие от него бе останало само това — хленчещ стар идиот, когото полагаха и вдигаха от леглото и го почистваха и хранеха като малко дете.