Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

След мандраджийството Н. И. можал да се върне към медицината и се специализирал като гинеколог. Това никак не било случайно. Тук се слели и тънката чувствителност на ръцете, и нежната настойчивост на характера, и може би нещо от младежката нерешеност с всички тия другополови същества на земята. Мисля си, че е бил рядко способен гинеколог, радост и утеха за пациентките. Те съхраняваха неизменна благодарност към него, той до старини — привързаност към работата си. Въпреки всички лагерни интервали, докато навърши 70 години, той си изработи пенсия и неизменно си оставаше благожелателен и отзивчив, когато го викаха за тежко раждане или при тежко болна. И чак на 75 години осъществи един от замислите си: да въведе в местното средно училище кратък курс за десетокласничките за всичко „срамно“, за което трябва да са подготвени, но което никога не им го казват направо родителите, а те помежду си го научават мъгляво и по тази причина си съсипват живота. Искаше и книга да напише за това, нещо като педагогически курс.

Лекарската специалност помогнала на Николай Иванович да изкара 10-те лагерни години (и да вреди Елена Александровна като медицинска сестра и години наред да живеят в един и същи лагерен пункт). Но разнообразната му сръчност непрекъснато го караше да майстори нещо, като открай време любимо домашно занимание му било подвързвачеството. Всичко необходимо най-важно — нож за обрязване, менгеме — си имал вкъщи още преди ареста, а и през спокойния лагерен период му ги изработили свои майстори; и после, по време на заточението, също се постарал да си ги набави. През свободното си време жадуваше да подвързва, но нещо, което си заслужаваше. Всичко това в него бе останало от закъснялата хлапащина, както беше и с особената му любов към латинския език (лагерните пътища го срещнали с видния латинист Доватур и с лекарското си покровителство той дори му уреждал лекции по латински език! за медицинските сестри) и с любимата му увлекателна игра — конспирацията. Самият Н. И. винаги си оставаше чужд спрямо политиката (впрочем лагерът кого ли не насочва към размисли, и двамата с М. П. Якубович, полуболшевик, водеха дълги дискусии за руската история), така че той самият всъщност не се нуждаеше от конспирация, но неуморно разработваше похватите й през свободното си време. Така например беше измислил начин как по официалната поща да завържеш конспиративна писмовна връзка с далечен и напълно незапознат с никакви тънкости кореспондент. Първо се изпраща безобидно стихотворение с гореща молба то да бъде запазено за спомен. След като се увериш, че е получено, във второто писмо съобщаваш, че това е бил акростих. Човекът прочита вертикално първите букви: „Разлепи плика“ — вече втория, сегашния. Тук по ивицата на залепянето пък пише как ще получи следващата информация: дали в подвързията на книга, дали в двойно дъно на сандъче или — върхът на изкуството! — просто в пощенска картичка, ако се натопи в топла вода, а после се разлепи. Фантастична техника! Н. И. на сухо разлепяше обикновена пощенска картичка, пишеше от вътрешната страна каквото трябва, залепяше я (сума различни лепила знаеше и разработваше) и после пишеше външния текст — така че редовете да лягат върху вътрешните редове и да не прозират. Пощенските картички във всички цензури почти не се проверяват, те най-лесно минават. (Трябва да кажа, че съветските „свободни“ граждани се плашеха от такива конспиративни връзки и най-често не ги поддържаха.)