Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

1

НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ ЗУБОВ

През всички времена незабележимо живеят на земята хора с особена дарба: не да описват за потомците, а да запазват за събеседниците си — и за най-късните, след десетилетия, за най-младите, когато онзи, който си спомня, е вече стар. И докато главата му още не е клюмнала, докато още ни свети е благата си побеляла коса — черпим от нея запазеното минало, а по-нататък — от нас зависи как ще го оползотворим.

Такава дарба, и то от ранни младини, притежавал Николай Иванович. Революцията го настигнала 22-годишен внимателен и паметлив наблюдател — и целият онзи предишен руски свят, невъзстановимо сринат само за месеци, смайващо отчетливо се запазил в паметта му — наистина, не като цялостна голяма картина, защото Н. И. не притежаваше политическо отношение към живота, — а в безброй святкащи стъкълца. И до старини Н. И. охотно можеше да изрови от дълбокото и да ти покаже такова стъкълце — за реда по железниците, за географските особености на местностите, за живота на чиновничеството, за бита на малките градчета, за третостепенни, но заслужаващи внимание подробности от нашата история. Той винаги разказваше за неща, за които никога не би се сетил ти самият и не би могъл да ги намериш в никоя книга. Напротив, съвременник на гражданската война, той почти нищо не можеше да разкаже за нея, беше я преживял в покрайнините, не като участник, — и главата му сякаш бе отказала да побере тази страшна мешавица. Животът на отделния човек има толкова много свои задачи и събития, че умее да тече и независимо от всеобщите събития. Рано починал баща му — и юношеската възраст, в която Коля Зубов осиротял, толкова ярко пламнала в него, че определила характера му до старини: хлапашкото отношение към живота, момчешката гордост — винаги да има в себе си джобно ножче, да умее да върши много неща с ръцете си и някак спотаено, нежно, но и боязливо да се отнася към жените. Чак до своя сетен дъх той почтително обичаше майка си и не посмяваше да възрази срещу решенията й. А тя бъкала от всякакви уверени идеи и беше преизпълнена с желание да ги прилага спрямо сина си. Една от тези идеи била: че едно прекалено изнежено интелигентно момче трябва да си вземе жена от народа, а за целта е необходимо да иде при народа. И след като той завършил медицински институт, го изпратила в Новгородска губерния да поработи в кооперативна маслобойна. Знания относно маслопроизводството и Новгородска губерния младежът натрупал за цял живот. А задачата с женитбата решил зле. За тази истерична жена от народа в дома им после не обичаха да споменават и нищо не знаех за нея, — но тя достатъчно съсипала живота на Николай Иванович, така че се наложило той да поеме удара, като прибере трите им деца: кроткия неизразителен син, който никога не стана негов продължител и цял живот го възприемаше като чужд човек, и двете дъщери с наследствена лудост от майката. И за тоя парясник с три сбъркани деца се омъжила съкрушената трийсетгодишна вдовица Елена Александровна — след смъртта на първия й мъж, който бил с 25 години по-стар от нея и живота с когото тя си спомняше като връх на възможното земно щастие. Омъжила се, оставила се свекървата да я яхне, защото Н. И. не смеел да й се опъне. И през съветските 30-и години, които в никой случай не бяха епоха на женското семейно смирение, си наложила да възприеме тази нова роля, потопила се в „своето средновековие“. А после ги докопала десницата на НКВД и прехвърлила съпрузите в лагер. (Описал съм историята им в „Архипелагът ГУЛАГ“, ч. З, гл. 6, и в „Ракова болница“ — Кадмини.)