Аз, вещицата

— Майка ти и баща ти не са могли да предвидят всичко, като например, че ще станеш историк на алхимията и ще работиш редовно в Бодлианската библиотека. Ребека можеше ли да пътува във времето? — обърна се Матю към Сара.

— Не. Това е рядка дарба и повечето, които я притежават, са добри и в магиите. Без да знаеш правилните заклинания и да взимаш мерки за сигурност, можеш да останеш някъде, където не искаш, независимо колко си надарен.

— Да — съгласи се горчиво Матю. — Знам много места и периоди, които всеки би искал да избегне.

— Ребека понякога ходеше със Стивън, но той трябваше да я носи. — Сара се усмихна на Ем. — Помниш ли Виена? Стивън реши да я заведе да танцуват валс. Цяла година мислеше каква шапка да си сложи.

— Трябват ти три предмета от конкретното време и място, където искаш да се върнеш. Те те предпазват да не се изгубиш — каза Ем. — Ако искаш да отидеш в бъдещето, трябва да използваш заклинания, защото само така можеш да се ориентираш.

Сара взе рисунката с алхимичната сватба. Беше изгубила интерес към разходките във времето.

— Защо тук има еднорог?

— Забрави за еднорога, Сара — прекъснах я нетърпеливо. — Татко едва ли е искал да се върна назад във времето и да взема ръкописа. Какво си е мислел? Че ще се върна в миналото и ще го взема още преди да бъде омагьосан? Ами ако случайно се натъкна на Матю? Така напълно ще объркаме пространствено-времевия континуум.

— О, теория на относителността — подхвърли подигравателно Сара. — Само това обяснение ми изглежда възможно засега.

— Стивън винаги е казвал, че разходките във времето са като да се прекачваш на влак — обади се Ем. — Слизаш от единия, след това чакаш на гарата, докато си намериш място на друг. Напускаш тук и сега и излизаш извън времето, докато се намери място за теб в някое друго време.

— Вампирите сменят животите си по подобен начин — отбеляза Матю. — Напускаме един живот, организираме смъртта си, изчезваме, сменяме местоживеенето си и си търсим ново. Ще се учудите колко лесно хората напускат домовете, семействата и работните си места.

— Но сигурно някой забелязва, че Джон Смит, когото са познавали миналата седмица, вече не изглежда по същия начин — възпротивих се аз.

— Това е още по-невероятно дори — призна Матю. — Стига да направиш правилния избор, никой не казва и дума. Няколко години в Светите земи, животозастрашаваща болест, вероятност да изгубят наследство — все отлични извинения за хората да си затворят очите.

— Е, както и да е, не мога да пътувам във времето. Няма го в ДНК теста ми.

— Разбира се, че можеш. Правиш го от дете. — Сара звучеше самодоволно, тъй като дискредитира научните открития на Матю. — Първия път стана, когато беше на три годинки. Родителите ти се уплашиха до смърт, повикаха полиция, беше страшна суматоха. Четири часа по-късно те намериха седнала на високото столче в кухнята да ядеш парче торта. Сигурно си била гладна и си се върнала на собствения си рожден ден. След това всеки път, когато изчезнеше, решавахме, че си в някое друго време и скоро ще се появиш. А ти доста често изчезваше.