Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Би могло да се каже. — Усмихнах се, като си спомних сферата с енергия, която му бях дала.
— Ами червеният крал?
— Той е стабилен и здраво стъпил на земята. — Намръщих се. — Но също така би трябвало да олицетворява слънцето, затова обикновено не го изобразяват в черни и червени дрехи.
— Значи може кралят да не съм аз, нито кралицата да си ти. — Той докосна леко с върховете на пръстите си лицето на жената в бяло.
— Може — произнесох бавно и си спомних пасаж от копието на „Aurora“ в библиотеката на Матю. — „Внимавайте всички и се вслушайте в мен вие, които населявате този свят: любимият ми, който е червен, ме повика. Той ме търси и ме намери. Аз съм цветето в полето, лилия, цъфнала на поляната. Аз съм майката на истинската любов и на страха, но и на разбирането и благословената надежда.“
— Какво е това? — Матю докосна лицето ми. — Звучи библейски, но думите не са съвсем като от Библията.
— Това е откъс от „Aurora Consurgens“, описващ алхимичната сватба. — Погледите ни се срещнаха. Когато въздухът в стаята натежа, смених темата. — Защо баща ми е казал, че трябва да пътувам, за да разбера значението на рисунката?
— Клеймото е израелско. Може би Стивън е имал предвид, че трябва да се върнеш там.
— В университета в Йерусалим има много алхимични ръкописи. Повечето са на Исак Нютон. — Като знаех историята на Матю в този град, да не говорим за Рицарите на Лазар, не изгарях от желание да отида там.
— Израел за баща ти не би означавал „далечно пътуване“ — намеси се Сара и седна срещу мен. Ем отиде и седна до нея.
— А какво би означавало далечно пътуване? — Матю взе писмото на майка ми и зачете последната страница за още подсказки.
— Пустинята на Австралия, Уайоминг, Мали. Това бяха любимите му места за пътуване във времето.
Думите й прорязаха слуха ми, почувствах се точно както когато чух, че съм омагьосана. Знаех, че някои вещици могат да се местят между миналото, настоящето и бъдещето, но никога не се бях сетила да попитам дали член от семейството ми няма тази способност. Беше рядка дарба, почти колкото вещерския огън.
— Стивън Проктър е можел да пътува във времето? — Матю говореше пресилено спокойно, точно както ставаше почти всеки път, когато чуеше за магии.
Сара кимна.
— Да. Стивън пътуваше до миналото и до бъдещето поне веднъж годишно, обикновено след ежегодната конференция на антрополозите през декември.
— Има нещо на гърба на писмото на Ребека. — Ем се наведе, за да види по-добре.
Матю бързо го преобърна.
— Хвърлих страницата, за да те изведа, преди да потече вещерската вода. Не го видях. Не е с почерка на майка ти — каза той и ми подаде листа.
Буквите, изписани с молив, имаха издължени завъртулки.
„Помни, Даяна: «Най-красивото преживяване е мистериозното. Това е основната емоция в сърцето на истинското изкуство и истинската наука. Който не я познава, вече не може да се учудва и да се възхищава. Той е като мъртъв и зрението му е замъглено».“
Бях виждала някъде този почерк. Прехвърлях образи в дълбините на съзнанието си и се опитвах да открия къде, но без успех.
— Кой би написал цитат от Алберт Айнщайн на гърба на писмото на мама? — попитах Сара и Ем, като обърнах страницата към тях и се озадачих, когато познах по израженията им, че знаят кой.
— Баща ти. Той взимаше уроци по калиграфия. Ребека се майтапеше с него по този повод. Така почеркът му стана старомоден.
Бавно обърнах листа и разгледах отново буквите. Те наистина приличаха на изписани през деветнайсети век от чиновник, съставящ каталози в Бодлианската библиотека по времето на кралица Виктория. Мускулите ми се стегнаха, погледнах по-внимателно текста и поклатих глава.
— Не, не е възможно. — Нямаше как баща ми да е бил един от онези чиновници и да е написал подзаглавието в ръкописа на Ашмол.
Но баща ми е могъл да пътува във времето. И цитатът от Айнщайн очевидно е бил предназначен за мен. Хвърлих листа на масата и закрих лицето си с длани.
Матю седна до мен и зачака. Когато Сара изсумтя нетърпеливо, той я накара да замълчи с решителен жест. След като мислите ми спряха да препускат, заговорих:
— На първата страница на ръкописа има два надписа. Единият е с мастило и е от Елиас Ашмол: „Антропология или трактат, съдържащ кратко описание на човека“. Другият е с различен почерк и е с молив: „в две части: първа — анатомична, втора — психологична“.
— Вторият надпис трябва да е прибавен много по-късно — отбеляза Матю. — По времето на Ашмол никой не говореше за психология.