Аз, вещицата

— Как си, Даяна? — В очите му имаше тревога. Носът му помръдна. Матю му бе казал за Ла Пиер.

— Добре съм. — На горния етаж врата се затвори с трясък. — Никакви глупости! Напълно сериозна съм!

— За какво? — Мириам спря и черните й къдрици се загърчиха по раменете й като змии.

— Нищо. Не се тревожете. — След като и двамата вампири влязоха, къщата въздъхна.

— Нищо? — Мириам също бе чула въздишката и вдигна вежди.

— Къщата става малко тревожна, когато ни идват гости, това е всичко.

Тя погледна към стълбите и помириса въздуха.

— Колко обитатели има тази къща?

Прост въпрос, на който обаче нямаше прост отговор.

— Не съм сигурна — казах само аз и помъкнах сака й към стълбите. — Какво има тук?

— Това е багажът на Мириам. Дай на мен. — Маркъс го вдигна с един пръст.

Качихме се на горния етаж, за да им покажа стаите им. Ем направо попита Матю дали двамата ще спят в едно лето. Той изглеждаше шокиран от директния въпрос, но после избухна в смях и я увери, че ако са разделени, на сутринта ще има един мъртъв вампир. През целия ден се хилеше винаги, когато си спомнеше този разговор.

— Маркъс и Мириам. Ама че идея!

Маркъс щеше да спи в стаята за гости, която някога беше на Ем, а Мириам щяхме да настаним в моята таванска стая. На леглата ги чакаха куп пухкави хавлиени кърпи, показах им и къде е банята. Не беше трудно да настаниш гости вампири — не ядат, не спят, не се нуждаят от кой знае какви удобства. Слава богу, нямаше цветни привидения и белене на мазилка, с което къщата показваше, че не е недоволна от присъствието им.

Матю със сигурност знаеше, че синът му и Мириам са пристигнали, но работната стая бе доста отдалечена и Сара напълно се бе изолирала от околната среда. Когато поведох двамата вампири покрай килера, Елизабет надникна през вратата. Очите й бяха големи като на сова.

— Иди да намериш баба. — След което казах на Маркъс и Мириам: — Извинявайте, имаме призраци.

Маркъс скри смеха си в шепа и се направи, че кашля.

— Всичките ти предци ли живеят тук?

Спомних си за родителите си и поклатих глава.

— Лошо — промърмори той.

Ем ни очакваше във всекидневната. Усмивката й беше широка и искрена.

— Ти сигурно си Маркъс — каза тя, стана и протегна ръка. — Аз съм Емили Мадър.

— Ем, това е колежката на Матю, Мириам Шепърд.

Мириам пристъпи напред. Въпреки че и двете с Ем бяха грацилни, Мириам приличаше на порцеланова статуетка до нея.

— Добре дошла, Мириам — приветства я Ем и й се усмихна. — Искате ли нещо за пиене? Матю отвори бутилка вино. — Държеше се естествено, сякаш в къщата й всеки ден се отбиваха вампири. Маркъс и Мириам поклатиха глави.

— Къде е Матю? — поинтересува се Мириам и даде ясно да се разбере какви са й приоритетите. Изострените й сетива поглъщаха всяка подробност от новата обстановка. — Чувам го.