Аз, вещицата

Чувствах се като ученичка, хваната да се натиска пред къщата си. Оправих пуловера си и тръгнах да се прибирам. Матю се засмя и ме последва.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза Сара, когато той влезе в кухнята. Под светлината на лампата напълно приличаше на вампир, при това самодоволен. Но очите му вече не бяха неспокойни и аз бях благодарна за това.

— Остави го на мира. — Гласът на Ем бе нетипично рязък. Тя ми подаде салатата и посочи към масата във всекидневната, където обикновено се хранехме. — И ние доста престоявахме сред ябълковите дървета, докато Даяна растеше.

— Хм — изсумтя Сара. Взе три винени чаши и ги размаха към Матю. — Имаш ли още от онова вино, Казанова?

— Аз съм французин, Сара, а не италианец. В добавка съм вампир. Винаги имам вино — заяви Матю с палава усмивка. — И няма опасност да свърши. Маркъс ще донесе още. Той не е французин, нито италианец, уви, но образованието му компенсира този недостатък.

Седнахме на масата и трите вещици започнахме да унищожаваме печеното пиле и печените картофи на Ем. Табита се сгуши до Матю и от време на време флиртуваше с него, като го галеше с опашка по краката. Той доливаше вино в чашата на Сара, аз също отпивах от своята. Ем непрекъснато го питаше дали иска да опита нещо, но Матю винаги й отказваше.

— Не съм много гладен, Емили, благодаря ти.

— Има ли нещо, което ядеш? — Ем не бе свикнала да й отказват храна.

— Ядки — сетих се. — Ако ще му купуваш храна, вземи ядки.

Ем се поколеба.

— Ами сурово месо?

Матю сграбчи ръката ми и я стисна, преди да успея да отговоря.

— Ако искаш да ме угощаваш, недопеченото месо ще свърши работа. Освен това обичам супа, обикновена, без зеленчуци.

— Синът ти и колежката също ли ядат такива неща, или това са само твоите предпочитания?

Сега вече разбирах защо Матю се бе подразнил от първите ми въпроси за начина му на живот и хранителните му навици.

— Това е доста стандартен начин на поведение на вампирите, когато са сред топлокръвни. — Матю пусна ръката ми и си наля още вино.

— С това вино и тези ядки сигурно доста висиш по баровете — отбеляза Сара.

Ем остави вилицата и я погледна унищожително.

— Какво толкова? — изсумтя Сара.

— Сара Бишъп, ако ни изложиш пред сина на Матю, никога няма да ти го простя.

Напушилото ме кискане бързо се превърна в силен смях. Сара първа се присъедини към мен, накрая и Ем се разсмя. Матю седеше и се усмихваше, сякаш се бе озовал внезапно в лудница, но беше прекалено възпитан, за да го спомене.

Когато смехът ни утихна, той се обърна към леля ми.

— Чудех се дали не мога да те помоля да ми отстъпиш работната си стая, за да анализирам пигментите от рисунката с алхимичната сватба. Може би те ще ни кажат къде и кога е направена.

— Няма да пипаш нищо по рисунката. — Историчката в мен изтръпна от ужас при тази мисъл.