Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
>Много се радвам, че котаракът е жив! Притеснявах се за него.<
Отпивам от кафето, за да наквася устата си, която вече е пресъхнала. После започвам да пиша отново.
>А сега лошите новини. Всъщност с изключение на завръщането на котарака всичко останало ми се струва лоша новина. Първо, още не съм успял да разреша никоя от загадките.<
Чета какво съм написал и продължавам.
>Първата загадка: къде си сега? Какво правиш там? Защо си далеч от мен? Защо не искаш да ме видиш? Има ли някаква причина? За толкова много неща трябва да поговорим на четири очи. Не мислиш ли?<
Минава известно време, докато Кумико отговори. Представям си как седи пред клавиатурата, как хапе устна и мисли. Накрая, задействан от нейните движещи се пръсти, курсорът започва да се стрелка през екрана.
>Каквото исках да ти кажа, го написах в писмото, което ти пратих. Разбери най-вече, че в много отношения вече не съм Кумико, която си познавал. По най-различни причини хората се променят и в някои случаи се развалят от промяната. Заради това не искам да те виждам. Заради това не искам да се връщам при теб.<
Курсорът спира и започва да мига на едно място, сякаш търси думи. Гледам го вторачено десет секунди и чакам да изпише върху екрана още думи. В някои случаи се развалят от промяната ли?
>Ако е възможно, бих искала да ме забравиш час по-скоро. За нас ще бъде най-добре да приключиш с формалностите около развода и да започнеш съвсем нов живот. Няма значение къде съм сега и какво правя. Най-важното е, че каквато и да е причината, двамата сме разделени и живеем в съвсем различни светове. Невъзможно е да се върнем и пак да станем такива, каквито сме били. Много те моля, разбери колко болезнено е да общувам с теб по този начин. Вероятно не си представяш, но това ме разкъсва.<
Чета няколко пъти думите на Кумико. Не откривам в тях следа от колебание, знак, че не са подплатени с възможно най-силно и болезнено убеждение. Вероятно ги е повтаряла многократно наум. Но трябва да намеря начин да разклатя тази нейна непроницаема стена, поне да я побутна. Продължавам да пиша.
>Това, което казваш, е някак мъгляво, трудно ми е да го разбера. Казваш, че си се развалила, но какво по-конкретно означава това? Просто не разбирам. Развалят се домати. Развалят се чадъри. Това го разбирам. Доматите гният, чадърите се чупят. Но какво означава ти „да се развалиш“? Не си представям нищо конкретно. Пишеш в писмото си, че си спала с друг, но нима от това можеш „да се развалиш“? Да, разбира се, бях изумен. Но според мен това изобщо не означава човек „да се развали“.<
Следва дълго мълчание. Започвам да се безпокоя, че Кумико е изчезнала. После обаче се появява едно изречение.
>Вероятно си прав, но има и друго.<
Поредното тежко мълчание. Кумико подбира внимателно думите, сякаш ги вади от чекмедже.
>Просто така се изразих. „Развалянето“ е нещо, което става постепенно през доста дълъг период от време. То се е решило без моето участие, някъде в стая, където е тъмно като в рог, от някого, който няма нищо общо с мен. Когато те срещнах и се омъжих за теб, ми се струваше, че пред мен се откриват съвсем нови възможности. Надявах се да успея да избягам през някоя пролука. Но вероятно е било само илюзия. Има предзнаменования за всичко и затова онзи път, когато котаракът ни изчезна, направих всичко възможно да го намеря.<
Гледам право в монитора, Кумико вероятно обмисля как да продължи. „Развалянето“ ставало през доста дълъг период от време. Какво се опитва да ми каже? Екранът пред очите ми е като невидима стена. Най-после излизат новите редове.
>Ако можеш, искам да си представяш нещата по следния начин: че умирам бавно от нелечима болест, от която лицето и тялото ми малко по малко се разпадат. Това, разбира се, е само метафора. Лицето и тялото ми не се разпадат. Но е твърде близо до истината. Заради това не искам да се виждаме. Знам, такава неясна метафора няма да ти помогне да разбереш докрай положението, в което се намирам. Не очаквам и да те убеди в истинността на думите ми. Чувствам се ужасно, но наистина нямам какво повече да ти кажа. Единственото, което можеш да направиш, е да го приемеш.<
Нелечима болест.
Мой ред е и започвам да пиша.
>Щом настояваш да приема метафората ти, нямам нищо против. Но има едно, което просто не разбирам. Дори да предположим, че, както твърдиш, си „се развалила“ и страдаш от „нелечима болест“, защо трябваше това да те отведе точно при Нобору Ватая? Защо не остана при мен? Защо не сме заедно? Нали затова се оженихме?<