В капана на времето [bg]

— Нямаше много място за постеля пред огнището и ние се посместихме. Легнахме един до друг и се нагласихме някак. — Пое дълбоко дъх и ме погледна свенливо. — Аз бях изтощен и заспах дълбоко, Иън също. Но от пет години той всяка нощ спи до Джени и сигурно като е усетил топло тяло до себе си… е, по някое време се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна по врата. А аз… — поколеба се, лицето му силно се изчерви, видях го дори на сивкавата светлина. — Стреснах се, реших, че е Джак Рандал.

Бях стаила дъх през цялата история и сега го изпуснах бавно.

— Сигурно шокът е бил голям.

Устните на Джейми потрепнаха.

— Беше голям, ама за Иън, да ти кажа. Обърнах се и го халосах по лицето. Когато дойдох на себе си, видях, че съм отгоре му и го душа, а езикът му стърчи от устата. Семейство Мъри също доста се пищисаха — добави замислено. — Казах им, че съм имал кошмар — е, то си беше така, — но настана голяма суматоха: децата крещят, Иън се дави в ъгъла, а госпожа Мъри седи в леглото и повтаря: „Кой? Кой?”, ококорена като дебела сова.

Засмях се въпреки себе си.

— Господи, Джейми! Иън съвзе ли се?

Той сви рамене.

— Ами, нали го видя? След време всички пак заспаха, аз легнах пред огъня и се втренчих в гредите на тавана. — Не се отдръпна, когато хванах лявата му ръка и нежно погалих наранените кокалчета. Пръстите му се свиха над моите. — Когато си тръгнахме на сутринта, изчаках да стигнем до някое място, където можем да седнем и да гледаме долината долу. И тогава — той преглътна и ръката му стисна моята — му казах. За Рандал. И всичко, което се случи.

Вече започвах да разбирам странния поглед на Иън. Разбрах и защо Джейми е толкова напрегнат, а под очите му има сенки. Не знаех обаче какво да кажа, затова само стиснах ръцете му.

— Не вярвах, че ще го кажа на някого… освен на теб — добави и също ме стисна. Усмихна се, после издърпа едната си ръка, за да потърка лицето си. — Но Иън… е, той е… — Търсеше правилната дума. — Той ме познава, разбираш ли?

— Мисля, че да. Познаваш го, откакто се помниш, нали?

Кимна, загледан невиждащо през прозореца. Отново се сипеше сняг и малки снежинки танцуваха по стъклото, което беше по-бяло от небето.

— Той е само с година по-голям от мен. Като деца бяхме все заедно. Докато не станах на четиринайсет, не минаваше и ден, без да го видя. Дори по-късно, след като отидох при Дугал в Лeox, а после в Париж, в университета, когато се връщах, той беше тук, сякаш никога не съм заминавал. Видеше ли ме, се усмихваше и тръгваме заедно, един до друг, по ниви и потоци, и говорехме за всичко. — Въздъхна дълбоко и прекара ръка през косата си.

— Иън… е част от мен, която остана тук и никога не си е тръгвала — опитваше се да ми обясни. — Реших, че… трябва да му кажа; не исках да се… откъсна от него. От тук. — Посочи към прозореца, после се обърна към мен. Очите му бяха тъмни в сумрака. — Разбираш ли ме?