Каменният кръг [bg]

— Да. Знам. Продължавай.

Той въздъхна и потърка носа си с показалец.

— И така, върнах се. — Погледна ме леко усмихнат. — Какво каза ти на Младия Иън? „Домът е мястото, където няма как да не те приемат“?

— Да. Това е цитат от поет, на име Фрост. Но какво имаш предвид? Сигурно са се зарадвали да те видят.

Той се намръщи, като чоплеше завивката.

— А, зарадваха се — рече бавно. — Не затова… не исках да кажа, че не са ме посрещнали добре, изобщо. Но бях отсъствал толкова дълго… Майкъл и малката Джанет, и Иън дори не ме помнеха. — Усмихна се печално. — Бяха чували за мен обаче. Идваха в кухнята, клечаха до стените и ме зяпаха ококорени.

Наведе се леко напред, искаше да ме накара да разбера.

— Виж, беше различно, когато се криех в пещерата. Не бях в къщата и рядко ме виждаха, но винаги бях тук, бях част от тях. Ловувах за тях; знаех кога са гладни, кога им е студено или кога козите са се разболели, или кога реколтата зеле е слаба, или кога е започнало да духа от кухненската врата.

— После отидох в затвора — продължи той внезапно. — И в Англия. Пишех им — и те на мен, — но не можеше да е същото, да видиш няколко черни думи на хартията, които разказват за неща, случили се преди месеци.

— А когато се върнах… — Сви рамене, смръщвайки се заради болката. — Беше различно. Иън ме питаше какво мисля за оградата на пасището на стария Кирби, но знаех, че вече е изпратил Младия Джейми да я оправи. Излизах на нивите и хората присвиваха очи с подозрение към мен, мислеха ме за непознат. После се ококорваха, сякаш са видели призрак.

Спря, загледан през прозореца, където клонките на розите на майка му трополяха по стъклото с промяната на вятъра.

— Мисля, че наистина бях призрак. — Погледна ме смутено. — Ако ме разбираш.

— Може би — отвърнах. Дъжд удари по стъклото, капките бяха сиви като небето.

— Имаш чувството, че връзките ти с тая земя са прекъснати — казах тихо. — Носиш се из стаите и не усещаш стъпките си. Чуваш хората да ти говорят, но не ги разбираш. Помня че беше така… преди Бри да се роди. — Тогава вече имах някаква връзка, имах нея, моята котва в живота.

Той кимна, без да ме поглежда, после мълча известно време. Торфеният огън съскаше в огнището зад мен, миришеше на Северна Шотландия, на бульон от петел и на печен хляб, топла и уютна като одеяло миризма.

— Бях тук — каза той тихо, — но не и у дома си.

Усещах привличането на всичко около мен — семейството, къщата, на самото място. Аз, която не можех да си спомня дом от детството си, усещах желанието да седна тук и да остана завинаги, да се потопя в хилядите нишки на ежедневието, да се обвържа здраво с тази частица от земята. Какво ли е било за него, който бе живял винаги със силата на тази връзка, бе изтърпял изгнанието с надеждата, че ще се върне тук, а когато е пристигнал, се е почувствал без корени?

— И сигурно съм бил самотен — каза тихо. Лежеше на възглавницата със затворени очи.