![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Сложих ръка на челото му и едва не отскочих назад. Беше горещ като току-що изгърмял пищов и потрепна и изстена при допира ми. Треска. Гледах го известно време, после внимателно се преместих и седнах в креслото на Джени. Не мислех, че ще спи дълго с такава температура, а ми се струваше грехота да го будя ненужно само за да го прегледам.
От наметалото капеше вода по пода зад мен, бавно и неравномерно барабанене. Напомни ми неприятно за старото суеверие на планинците — капката на смъртта. Точно преди да дойде смъртта, се чувало капене на вода в къщата, за онези, които умеели да чуват такива неща.
Слава богу, аз не бях от хората, които забелязваха подобни свръхестествени феномени. Да, помислих си с горчивина, на мен ми трябваше тунел във времето, за да привлече вниманието ми. Усмихнах се при тази мисъл, но за кратко, заради тръпката, която усетих при мисълта за смъртната капка.
Докато студът от дъжда ме напускаше, все още бях неспокойна, по очевидни причини. Не много отдавна бях седяла до друго импровизирано легло, посред нощ, и мислех за смъртта и за брака. Бях изоставила мислите, започнати в гората, докато бързахме към Лалиброх, и сега те продължиха въпреки волята ми.
Франк го беше направил от чувство за чест — да ме задържи като съпруга и да отгледа Бриана като своя. Честта и нежеланието да отхвърли отговорността, която чувстваше като своя. Е, сега пред мен лежеше друг мъж на честта.
Лери и дъщерите ѝ, Джени и семейството ѝ, шотландските затворници, контрабандистите, господин Уилъби и Джорди, Фъргъс и селяните — колко още отговорности бяха тежали на раменете на Джейми през всички тези години? Смъртта на Франк ме бе освободила от една от моите отговорности; самата Бриана от друга. Управата на болницата, в голямата си премъдрост, бе отрязала единствената останала връзка, която ме свързваше с онзи живот. Преди можех, благодарение на помощта на Джо Абърнати, да се облекча от по-дребните отговорности, да възлагам задачи.
Джейми не беше предупреден, нито бе имал избор относно завръщането ми в живота му; нямаше време да вземе решения или да разреши конфликти. А той не бе човек, който ще изостави отговорностите си, дори заради любовта.
Да, беше ме излъгал. Не ми се довери, че ще призная отговорностите му, ще го подкрепя — или ще го напусна, — както изискваха обстоятелствата. Беше се изплашил. Аз също; страхувах се, че няма да избере мен, ако бъде изправен между една двайсетгодишна любов и настоящо семейство. Затова избягах.
Кого заблуждаваш, Ел Джей? — чух гласа на Джо Абърнати, подигравателен и изпълнен с обич. Бях избягала към Крейг на Дун с бързината и решимостта на осъден, който се качва на бесилото. Нищо не бе забавяло пътуването ми, освен надеждата, че Джейми ще тръгне след мен.
Истината, пробождането на съвестта и наранената гордост ме пришпорваха, но в мига, в който Младия Иън каза: „Той умира“, разбрах колко несъществени са те.
Бракът ми с Джейми бе като превъртане на огромен ключ, всяко малко движение пускаше в ход сложен механизъм в мен. Бри също бе успяла да завърти този ключ, да се приближи до отварянето на вратата. Но финалното завъртане на ключалката беше застинало — докато не влязох в печатницата в Единбург и механизмът се освободи с едно последно, решително щракване. Вратата вече беше открехната, светлината на непознато бъдеще сияеше през процепа. Но аз нямах достатъчно сили да я отворя докрай сама.
Гледах как се надигат гърдите му и играта на светлината и сенките по силните ясни черти на лицето му, и знаех, че всъщност за нас друго няма значение, освен че и двамата сме още живи. И ето ме тук. Отново. И каквото и да костваше на мен или на него, щях да остана.
Не осъзнах, че очите му са отворени, докато не заговори:
— Върна се, значи — каза тихо. — Знаех, че ще се върнеш.
Отворих уста да отговоря, но той не беше свършил, взираше се в лицето ми с разширени като мрачни езера зеници.
— Любов моя — прошепна. — Господи, толкова си хубава с тези големи златни очи и тази мека коса около лицето ти. — Облиза сухите си устни. — Знаех, че ще ми простиш, сасенак, щом разбереш.
Щом разбера? Вдигнах вежди, но не заговорих, той не беше свършил.
— Толкова се страхувах да не те изгубя отново, мо крид — промърмори той. — Толкова се страхувах. Не съм обичал друга освен теб, моя сасенак, от деня, в който те срещнах… но не можех… не можех да понеса… — Гласът му заглъхна в неразбираем шепот и очите се затвориха отново, миглите легнаха тъмни върху високата извивка на бузите му.