Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Сигурно — казах аз, като внимавах да не допусна нито съчувствие, нито упрек в гласа си. Аз също познавах самотата.
Тогава отвори очи и срещна искрено погледа ми.
— Да, и това беше — каза той. — Не основното, но да, и това.
Джени се опитала, с различни степени на нежност и настойчивост, да го принуди да се ожени отново. Опитвала се още след Калоден, като му представяла първо една, а после друга приемлива млада вдовица, това или онова добродушно момиче, но без успех. Сега, лишен от чувствата, които го поддържали толкова дълго, отчаяно търсещ някакво усещане за връзка — той се съгласил.
— Лери беше омъжена за Хю Макензи, един от хората на Колъм — каза той, като отново затвори очи. — Хю загина при Калоден обаче и две години по-късно Лери се омъжи за Саймън Маккими от клана Фрейзър. Двете момичета — Марсали и Джоан — са от него. Англичаните го арестуваха след няколко години и го хвърлиха в затвор в Единбург. — Отвори очи и се загледа в тъмните греди на тавана. — Той имаше хубава къща и значителен имот. Това беше достатъчно да превърне един планинец в предател, без значение дали се е бил за Стюарт. — Гласът му стана по-дрезгав и той спря да прочисти гърлото си.
— Саймън не извади късмет като мен. Умря в затвора, преди да го съдят. Известно време се опитваха да отнемат имота му в полза на Короната, но Нед Гауън отиде в Единбург, говори от името на Лери и успя да спаси главната къща и малко пари, на основание, че е негова вдовица.
— Нед Гауън? — попитах изненадана и доволна. — Не може да е още жив? — Това беше дребният и възрастен адвокат, който съветваше клана Макензи по правни въпроси и ме спаси от кладата, на която щяха да ме изгорят като вещица преди двайсет години. Дори тогава ми се струваше вече стар.
Джейми се усмихна, като видя удоволствието ми.
— О, да. Сигурно ще трябва да го халосат по главата с брадва, за да се отърват от него. Изглежда си съвсем същия както винаги, макар че вече минава седемдесетте.
— Още ли живее в замъка Леох?
Той кимна и посегна към масата за чашата с вода. Пи непохватно, с дясната ръка, и я остави.
— Каквото е останало от него. Да, макар че доста пътува през последните години, пледира в дела за измяна и води дела за връщане на имущество. — Усмивката му стана по-горчива. — Нали има такава поговорка. „След война първо идват лешоядите да изкълват плътта, а после адвокатите — да съберат костите.“
Вдигна ръка към лявото си рамо и несъзнателно започна да го масажира.
— Не, той е добър човек, въпреки професията си. Ходи постоянно до Инвърнес, до Единбург — понякога дори до Лондон или Париж. И се отбива тук понякога.
Именно Нед Гауън споменал на Джени за Лери, като се връщал от Балриган към Единбург. Тя веднага наострила уши и започнала да го разпитва за подробности. След като ги сметнала за задоволителни, веднага изпратила покана до Балриган на Лери и дъщерите ѝ да гостуват в Лалиброх за Хогманай[19], който наближавал.
Къщата беше ярко осветена тази нощ, със свещи по прозорците и клонки чемшир и бръшлян по стълбите и над вратите. В Северна Шотландия не бяха останали много гайдари след Калоден, но намериха все пак един, както и цигулар, и музиката се носеше по стълбището, примесена със замайващите аромати на пунш с ром, сливов кейк, бадемов ликьор и савойски бисквити.
Джейми дойде късно и с колебание. Много от присъстващите не беше виждал от почти десет години и не гореше от желание да ги види сега, защото се чувстваше променен и някак далечен. Но Джени му бе ушила нова риза, изчетка палтото му и среса косата му, сплете я на плитка, преди да отиде пак в кухнята. Така че той нямаше извинение да се бави повече и най-сетне слезе сред шума и вихъра на празника.
— Господин Фрейзър! — Пеги Гибънс първа го посрещна, забърза през стаята с грейнало лице и го прегърна. Изненадан, той отвърна на прегръдката ѝ и след миг бе обкръжен от малка тълпа жени, които възклицаваха и му показваха малки деца, родени след заминаването му, целуваха го по бузите и го потупваха по ръцете.
Мъжете бяха по-сдържани, посрещаха го с по някоя приветствена дума или с плесване по гърба, докато той вървеше бавно през стаите, и накрая, почти замаян, се скри за малко в кабинета.
Някога стая на баща му, а после негова, сега тя бе на зет му, който управляваше Лалиброх в годините на отсъствието му. Счетоводните книги и дневници бяха наредени по ръба на очуканото писалище; той прокара ръка по кожените гръбчета и усети утеха в този допир. Всичко беше тук; сеитби и жътви, внимателни покупки и придобивки; бавното натрупване и разпръскване, които бяха ритъмът на живота за хората в Лалиброх.