Каменният кръг [bg]

Той въздъхна и затвори очи.

— Тя се страхуваше от мен — каза тихо след минутка. — Опитвах се да съм нежен с нея… Господи, опитвах се отново и отново, по всички начини, които знаех. Но нямаше смисъл.

Завъртя глава и направи вдлъбнатина на възглавницата.

— Може би заради Хю или Саймън. Познавах ги и двамата, бяха добри мъже, но кой може да каже какво става в едно брачно легло. Може би заради раждането на децата; не всички жени го издържат. Но понякога нещо я болеше и аз не можех да го излекувам, колкото и да се опитвах. Тя се свиваше, когато я докосвах, и виждах в очите ѝ страх и болка. — Около затворените му очи имаше бръчки от мъка и аз импулсивно посегнах към ръката му.

Той я стисна леко и отвори очи.

— Затова си тръгнах накрая — каза тихо. — Не можех да издържам повече.

Не казах нищо, но продължих да държа ръката му. Сложих палец на пулса му, за да го проверя. Беше успокоително бавен и стабилен.

Той се намести леко в леглото, раздвижи рамене и изкриви лице.

— Много ли те боли ръката? — попитах.

— Малко.

Наведох се към него и докоснах челото му. Беше много топло, но не и трескаво. Между гъстите вежди пак се беше появила бръчка и аз я изгладих с кокалчето на пръста си.

— Главоболие?

— Да.

— Ще отида да ти направя чай от върбова кора. — Понечих да стана, но ръката му ме спря.

— Не ми трябва чай. Но май ще ми олекне, ако отпусна глава в скута ти и малко ми разтриеш слепоочията, а? — Сините очи ме гледаха ясни като пролетно небе.

— Не се опитвай да ме будалкаш, Джейми Фрейзър. Няма да забравя за следващата ти инжекция. — Все пак вече местех креслото настрани и седнах до него на леглото.

Той изсумтя доволно, когато наместих главата му в скута си и започнах да я галя, да масажирам слепоочията и да приглаждам назад гъстата коса. Тилът му беше влажен; вдигнах косата и духнах леко, като видях как гладката светла кожа настръхва.

— О, хубаво е — измърмори той. Въпреки че бях решила да не го докосвам извън необходимото за лечението, докато всичко между нас не бъде решено, усетих как ръцете ми сами тръгват по извивката на шията и раменете му, търсят твърдите издатини на гръбнака и широките плоски равнини на лопатките.

Той беше твърд и солиден под ръцете ми, дъхът му бе топла ласка на бедрото ми и аз неохотно го сложих отново на възглавницата и посегнах към ампулата пеницилин.

— Добре. — Отметнах завивката и посегнах към ръба на ризата му. — Едно бързо боцване и ще… — Ръката ми докосна леко предницата на ризата му и замълчах смаяна.

— Джейми! Не е възможно!

— И аз не мислех, че е възможно — съгласи се той веднага. Беше се свил настрани като скаридка, миглите му тъмнееха върху бузата. — Но един мъж може да си помечтае, нали?