Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Аз съм Гал. Ние сме Изгорените сълзи на Хундрил.
— Изгорените сълзи?
Мъжът махна с тъга.
— Черното крило, водачът на уикците. Говорих с него. Моите воини поискаха да влязат в боя, да видят кои са най-юначните от всички. Бихме се здраво, но бяхме унизени. Черното крило е мъртъв, кланът му — унищожен, а Убийците на кучета на Корболо Дом храчат над името му. На това трябва да се отвърне, затова дойдохме. Три хиляди — всички, които се бихме за Черното крило първия път. Променили сме се, адюнкта. Не сме каквото бяхме. Скърбим за загубата и скръбта ни ще остане вечна.
— Думите ти ме натъжават, Гал — отвърна с разтреперан глас Тавори.
„Внимавай, момиче…“
— Искаме да се присъединим към вас. Защото няма къде другаде да отидем. Стените на шатрите ни са чужди за очите ни. Лицата на жените ни, на децата — всички, които обичахме и ни обичаха — вече са ни чужди. Също като Черното крило, и ние сме духове в този свят, на тази земя, която нявга бе нашият дом.
— Искате да се присъедините… да се сражавате под моя команда ли, Гал?
— Да.
— За да отмъстите на Корболо Дом?
Той поклати глава.
— И това ще си дойде по реда. Но искаме да изкупим греха си.
Тя се намръщи.
— Грях? Но според Темъл вие сте се сражавали храбро и умело. Без вашата намеса Кучешката верига щеше да падне още при Санимон. Бежанците щяха да бъдат избити…
— Но после се отдръпнахме в земите си, адюнкта. Решихме да ближем рани. А Веригата продължи. Към нови битки. Към последната си битка. — Вече наистина плачеше и от другите воини също се надигна зловещ, пронизителен вой. — Трябваше да сме там. Това е.
Адюнктата се смълча.
Стрингс смъкна шлема си и отри потта от челото си. Погледна нагоре по склона и видя плътната редица воини на Хундрил по билото. Безмълвни. Чакащи.
Тавори се окашля.
— Гал, главатарю на Изгорените сълзи… Четиринадесета армия ви приветства.
Ответният рев разтърси земята. Стрингс се обърна и срещна погледа на Кътъл. „Три хиляди ветерани от тази проклета от Гуглата пустиня. Кралице на сънищата, имаме шанс. Най-после като че ли имаме шанс.“ Нямаше нужда да го казва на глас — Кътъл също го разбираше.
Но Гал не беше приключил. Дали беше разбрал огромното значение на следващия си жест — не, щеше да заключи по-късно Стрингс, просто нямаше как — но все пак… Главатарят стисна юздите и подкара напред, покрай адюнктата. Спря коня си пред Темъл и скочи на земята.
Три крачки напред. Пред очите на над триста уикци и петстотин сети хундрилът спря, без да откъсва сивите си очи от Темъл, свали счупения ятаган и го поднесе на младежа от Уик.
Пребледнял, Темъл се наведе да го поеме.
Гал отстъпи крачка назад и бавно се смъкна на коляно.
— Ние не сме уикци — дрезгаво промълви главатарят. — Но се заклевам в това: ще се стремим да станем. — И сведе глава.
Темъл седеше скован в седлото — явно се мъчеше да надвие пороя от чувства — и Стрингс изведнъж осъзна, че момчето просто не знае как да отвърне, не знае какво да направи.
Сержантът пристъпи напред, разлюля шлема в ръката си уж да го постави на главата си, а Темъл улови движението, докато се канеше да слезе, и замръзна, щом срещна погледа му.
Леко поклащане на глава: „Остани на седлото, Темъл!“ Сержантът вдигна ръка към устните си. „Говори. Отговори му с думи, момче!“
Темъл бавно се намести в седлото и изправи рамене.
— Гал от Изгорените сълзи — заговори той, гласът му леко трепереше. — Черното крило вижда през очите на всеки мъж на Уик тук. Вижда и отговаря. Стани. В името на Черното крило аз, Темъл от клана на Враната, приемам вас… Изгорените сълзи, в клана на Враната на Уик.
Като вълна, връхлетяла скалист бряг, цяла левга дълъг, по билото от ножниците изсвистяха оръжия в поздрав.
Стрингс потръпна.
— Дъх на Гуглата! — измърмори Кътъл. — Това е по-страшно и от бойните викове преди малко.
„Да. И злокобно като усмивка на Гуглата.“ Хвърли поглед към Темъл и видя, че младежът го гледа. Сержантът се ухили и му кимна. „Идеално, момче. По-добре и аз не бих могъл да го направя.“
Темъл вече не беше сам сред намусените престарели вълци, които не го приемаха за свой командир. Младежът вече имаше Гал и три хиляди оцапани с кръв воини, които да застанат зад думата му. „И това е окончателно. Гал, ако бях религиозен, тази нощ щях да изгоря крило на врана в твоя чест. Гуглата да ме вземе дано, като нищо мога да го направя.“
— Гал от Изгорените сълзи — каза адюнктата. — Моля, присъединете се към нас в командния ни щаб. Можем да обсъдим състоянието на силите ви на вечерята — скромна вечеря, уви…
Най-сетне хундрилът се изправи и се обърна към адюнктата.