Вълчето братство

Габорн се обърна към Върховния маршал Скалбейрн.

— Ще атакувам Костения хълм и ми трябват отвличащи маневри. Вземи хиляда души и се спусни към долината, после препуснете с все сила към Черната кула и отблъснете армията на халите на сто крачки. Постарайте се да се приближите достатъчно, за да ви усетят. Ако не ви подгонят веднага, убийте няколко. Но не влизайте в бой с ядрото им! Пазете си хората! Искам само да ги отвлечете! А ако умра, ще ви трябват мъже да унищожат злата магесница. Ясно ли е? Тя не може да напусне жива това бойно поле!

— Както благоволи милорд — отвърна Скалбейрн, явно оскърбен от това, че ще бъде използван за отвличане на нечия чужда атака. Веднага обърна коня си и зарева заповеди, сбирайки под командата си останките от конницата си.

— А аз? — попита сър Ленгли.

Габорн въздъхна. Трябваше да го прати на още по-голяма опасност от Скалбейрн. Огромната сила на Ленгли щеше да е нужна, ако се наложеше сериозен сблъсък.

— Вземи други петстотин рицари покрай брега към Карис. Удари фланговете им при провлака, след което се оттегли. Както и на Скалбейрн, задачата ти не е да избиваш хали, а да разредиш редиците им. А ако умра…

— Разбирам, милорд — каза сър Ленгли също толкова нещастен, че го използват за отвличане, като Скалбейрн. Все пак задачата беше трудна. Халите при провлака бяха много нагъсто и нямаше много пространство за отстъпление.

Ленгли вдигна ръка и призова хората си.

— А ние? — попита кралица Херин.

— Вие ще яздите с мен — отвърна Габорн, — за да се сблъскаме със злата магесница. — Не го зарадва много жестоката усмивка, изписала се на лицето й.

— Аз лично ще й нанеса смъртния удар, ако благоволите — каза тя.

Габорн само поклати глава.

— Ще трябва да стигнем с бой до хълма, за да мога да я унищожа. Нищо повече. Руната, която тя чертае, трябва да се унищожи. След това можем да се прегрупираме и да решим как да се справим със злата магесница.

Върховната кралица кимна и каза:

— Добре.

Обърна се към рицарите си и спокойно им изрече заповедите си.

— А копиеносците и пехотинците? — попита Ерин Конал. — Можем ли да ги използваме за нещо полезно?

Габорн поклати глава. С изпращането на пехотинци срещу хали нямаше да се постигне почти нищо.

— Наредете им да останат зад Стената на Барън. Да убиват всяка хала, която се опита да я прехвърли.

Раздърпаната колона от хиляда рицари на Скалбейрн се спусна в равнината, за да удари западния склон на Костения хълм.

Докато яздеха, подхванаха бойната си песен. Тропотът на копитата и грохотът на ризниците и броните бе страховит съпровод на дълбоките им гласове.

Въпреки заповедите на Габорн Скалбейрн поведе бойците си право срещу няколко хали. Пиките пронизаха дебелите коруби и рицарите продължиха към зададената им цел.

Ефектът на отвличащата маневра беше смайващ. Равнините бяха осеяни със странни изкопи — кратери с тъмни отвори. До този момент на Габорн му се струваше, че равнината едва ли не е почерняла от хали, но сега още стотици изригнаха изпод земята — след няколко мига поне две хиляди хали гонеха мъжете на Скалбейрн на юг.