Магьосникът

8

Картината, която Роланд и приятелите му съзряха на запад от Лошите треви, беше едновременно странна и тъжна. Вятърът разнасяше воали от пясък над каменистата пустиня, а лунната светлина ги превръщаше в надбягващи се призраци. Висящата скала се издигаше на около две колела разстояние, а входът към Айболт Каньон беше на още две колела по-нататък. Понякога пясъкът ги закриваше напълно. Зад тях високата трева сякаш шепнеше.

— Добре ли сте, момчета? — попита Роланд.

Те кимнаха.

— Май има доста стрелба.

— Ще помним лицата на бащите си — обади се Кътбърт.

— Да — съгласи се Роланд с отсъстващо изражение, после се надигна на седлото. — Вятърът духа в нашата посока — това е чудесно. Ще ги чуем като идват. Ще трябва да преценим от колко души се състои отрядът им.

Двамата кимнаха.

— Ако Джонас все още е в течение на нещата, скоро ще пристигне с малка групичка — каквито стрелци е успял да събере набързо — ще носи и топката. В такъв случай ще му подготвим засада, ще ги избием до крак и ще вземем Магьосническата дъга!

Алан и Кътбърт го слушаха внимателно.

— Ако се страхува от нас, сигурно ще реши да се появи по-късно и с повече хора. В такъв случай ще ги оставим да ни подминат… и ако вятърът все още е приятелски настроен към нас, ще ги нападнем отзад. Кътбърт се ухили.

— Баща ти трябва да се гордее с теб. Ти си само на четиринадесет и вече си лукав като дявол.

— При следващата луна навършвам петнадесет — сериозно му отвърна Роланд. — Ако ще действаме по този начин, може да се наложи да убием последните ездачи. Стреляйте само по мой сигнал.

— Каним се да стигнем до Висящата скала като част от групата им, така ли? — попита Алан. Винаги се беше движил на две крачки зад Кътбърт, но Роланд нямаше нищо против — понякога увереността е по-добра от бързината.

— Да, в случай, че носят стъклената топка.

— Страхувам се от Магьосническата дъга — ами ако им подскаже намеренията ни?

Кътбърт изглеждаше изненадан. Роланд прехапа устната си и си помисли, че понякога Алан е доста бърз. Беше се досетил за тази неприятна подробност преди Кътбърт… и дори преди него самия.

— Тази сутрин трябва да се надяваме на доста неща… Но ще изиграем картите си така, както ни бъдат раздадени от съдбата.

Слязоха от седлата и седнаха до конете си в края на затревеното поле, почти без да разговарят. Роланд следеше сребристите облаци прах, надбягващи се през пустинната местност — и мислеше за Сюзан. Представяше си я вече омъжена за него, как живеят заедно в някакво имение на юг от Гилеад. Дотогава Фарсън сигурно щеше да е победен, странните изменения в света — прекратени (детинското в него просто го убеждаваше, че краят на Фарсън ще доведе и до това), а дните му на Стрелец ще са приключили. Не беше минала и година, откакто бе спечелил правото да носи револвери, а вече не ги искаше. Целувките на Сюзан бяха смекчили сърцето му и го бяха променили по някакъв начин, бяха направили възможен съвсем друг живот.